Казано накратко, часът беше мрачен като самата Тереса. Или поне така се чувстваше тя и така чувстваше нощта. Небето без тънкия сърп на луната, появил се за кратко, без звезди, с мъгла, стелеща се неумолимо от изток, която в този момент поглъщаше последния отблясък на мачтовата светлина на „Ксолоицкуинтле“. Тереса ровеше внимателно в безчувственото си сърце и хладния си ум. А той подреждаше разхвърляните части като банкноти от пачките, с които беше работила преди цяла вечност на улица „Хуарес“ в Кулиакан, докато един ден едно черно бронко спря до нея, Гуеро Давила спусна прозореца и тя, без да си дава сметка, пое дългия път, довел я дотук, до Гибралтарския проток, въвлечена във вихъра на този толкова нелеп парадокс. Беше преминала реката, когато е най-пълноводна, с товара, увиснал на една страна. Или беше на път да го направи.
— „Синалоа“, госпожо.
Викът я стресна и я изтръгна от мислите й. Да му се не види, каза си тя. Точно „Синалоа“, точно тази нощ, точно сега. Капитанът сочеше светлините, приближаващи се бързо през водните пръски и силуетите на телохранителите, клекнали при носа. Яхтата плаваше на североизток, осветена, бяла и изящна, светлините й пореха морето. Невинна като гълъб, помисли си Тереса, докато капитанът очертаваше широк полукръг към „Валиънт“ и го приближаваше откъм платформата на задната част, където един моряк се готвеше да я посрещне. Преди бодигардовете да се притекат да я подкрепят, Тереса прецени клатушкането, подпря крак от едната страна на гумената лодка и скочи на борда, като се възползва от тласъка на следващия страничен удар. Без да се сбогува с хората на моторницата, нито да погледне назад, тя закрачи по палубата със схванати от студ крака. В това време морякът отвързваше въжето и моторницата си тръгваше, ръмжейки, с екипажа си от трима човека. Мисията й бе изпълнена и тя се връщаше в базата си в Естепона. Тереса слезе да отмие солта от лицето си със сладка вода, запали цигара и си сипа три пръста текила в една чаша. Изпи я наведнъж пред огледалото в банята, без да си поема дъх. От огнената глътка в очите й избликнаха сълзи. Остана там, с цигара в едната ръка и с празната чаша в другата, загледана как капките се стичат бавно по лицето й. Не хареса изражението си. Или навярно изражението не беше нейно, а принадлежеше на жената, която я наблюдаваше от огледалото: кръгове под очите, коса, разрошена и твърда от солта. И тези сълзи. Отново се срещнаха и тя изглеждаше по-уморена и по-стара. Внезапно се втурна в каютата, отвори шкафа, където държеше чантата си, извади кожения портфейл със собствените си инициали и остана известно време така, вперила поглед в смачканата половинка от снимка, която винаги пазеше там, вдигнала високо ръката със снимката, точно на нивото на очите си. Сравняваше се с младото момиче с широко отворени очи, с ръката на Гуеро Давила, в ръкава на пилотското яке, обвила покровителствено раменете й.
Звънна кодираният телефон, който носеше в джоба на джинсите си. Гласът на Рисокарпасо докладва накратко, без украси и ненужни обяснения. „Кръстникът на детето плати кръщенето“, каза той. Тереса помоли за потвърждение и той отвърна, че няма никакво съмнение: „На празника дойде цялата фамилия. Току-що го потвърдиха в Кадис“. Тереса затвори и прибра мобилния телефон в джоба си. Усещаше, че отново й се повдига. Погълнатият алкохол се съчетаваше зле с мъркането на мотора и поклащането на кораба. С това, което беше чула и с това, което щеше да се случи. Върна внимателно снимката в портфейла, загаси цигарата в пепелника, пресметна трите крачки, които я деляха от тоалетната и след като премина спокойно разстоянието, приклекна, за да повърне текилата и остатъка от сълзите си.
Когато излезе на палубата, с измито лице и облечена с непромокаемо яке върху пуловера с висока яка, Поте Галвес чакаше — неподвижен, черен силует, подпрян на планшира.
— Къде е? — попита Тереса.
Стрелецът се забави с отговора. Сякаш го обмисляше. Или сякаш й даваше възможност да се сети сама.
— Долу — каза накрая той. — В каюта номер четири.