— Да те разпитват.
— Да.
— Никой няма да те разпитва, Тео.
Гледаше я все така, очакващо, преценявайки думите й. Отново примигване. Бърз поглед към Поте Галвес, после пак към нея.
— Много умно измислено, това за тази нощ — рече накрая, предпазливо. — Да ме използвате, за да заложите капан… През ум не ми мина… Кока ли беше?
Опипва почвата, каза си тя. Още не се е отказал от живота.
— Хашиш — отвърна. — Двадесет тона.
Тео остана замислен. Отново опит за усмивка, която не успяваше да се появи на устата му.
— Предполагам, това, че ми го казваш, не е добър знак — заключи той.
— Не. Наистина не е.
Тео вече не примигваше. Беше все така нащрек, в търсене на знаци, които само той знаеше. Мрачен. Ако не четеш по лицето ми, каза си тя, или по начина, по който премълчавам премълчаното, или по начина, по който слушам това, което трябва да ми кажеш, значи цялото време, прекарано с мен, не ти е послужило за нищо. Нито нощите, нито дните, нито разговорите, нито мълчанията. Кажи ми тогава, накъде си гледал, когато си ме прегръщал, гадно копеле. Макар явно да носиш в себе си повече дух, отколкото съм предполагала. Това ме успокоява, кълна ти се. И ме радва. Колкото по-истински мъж си ти, и другите, толкова повече това ме успокоява и ме радва.
— Дъщерите ми — промълви Тео неочаквано.
Изглежда накрая беше проумял, сякаш досега беше обмислял други възможности. Имам две дъщери, повтори вглъбен в себе си, гледаше Тереса, без да я вижда. От слабата светлина на лампата в каютата бузите му изглеждаха хлътнали, две черни издължени петна до долната му челюст. Вече не приличаше на горд испански орел. Тереса погледна безучастното лице на Поте Галвес. Преди време беше чела история за самураи: когато си правеха харакири, някой приятел ги доубиваше, за да не загубят достойнството си. Стрелецът, който следеше всеки жест на шефката си изпод леко притворени клепачи, засилваше тази асоциация. Жалко е, каза си Тереса. Заради достойния вид. Тео се държеше добре и ще ми хареса да го виждам такъв до края. Да си го спомням такъв, когато нямам какво друго да си спомням, ако самата аз оживея.
— Дъщерите ми — чу го да повтаря.
Гласът му звучеше глухо и леко потреперваше. Сякаш внезапно се бе вледенил. Очите му се рееха в неопределена посока. Очи на човек, който вече е далеч, мъртъв. Мъртва плът. Тя познаваше тази плът — стегната, твърда. Беше й се наслаждавала. Сега беше мъртва.
— Не се будалкай с мен, Тео.
— Дъщерите ми.
Всичко е толкова необичайно, каза си учудено Тереса. Твоите дъщери са сестри на моето дете, заключи тя, или ще бъдат, ако след седем месеца съм още жива. А виж как въобще не ми пука за моето. Какво ме интересува, че е и твое и че си отиваш, без дори да го знаеш, проклета да съм, ако ти го кажа. Не изпитваше състрадание, нито тъга, нито страх. Единствено безразличието, което чувстваше към носения в утробата товар, желание да приключи с тази сцена, като човек, който разрешава неприятен въпрос. Да отвърже въжетата, беше казал Олег Язиков. И да не оставя нищо зад себе си. В крайна сметка, рече си тя, те ме докараха дотук. До тази гледна точка. Направиха го всички: Гуеро, Сантяго, дон Епифанио Варгас, Гато Фиерос, самият Тео. Дори полковник О’Фарел ме докара дотук. Погледна Поте Галвес и стрелецът издържа погледа й, с притворени клепачи, в очакване. Това е вашата игра, помисли си Тереса. Която винаги сте играли, аз само сменях долари на улица „Хуарес“. Никога нищо не съм искала да постигам. Не съм измислила шибаните ви правила, но накрая трябваше да се съобразя с тях. Започваше да се ядосва, а знаеше, че не бива да върши ядосана това, което й оставаше да свърши. Така че преброи наум до пет, с наведено лице, за да се успокои. После бавно кимна утвърдително с глава, почти недоловимо. Тогава Поте Галвес извади револвера от колана си и взе възглавницата от койката. Тео повтори още веднъж това за дъщерите си, после гласът му премина в дълго стенание, подобно на протест, упрек и хленч. Навярно беше и трите неща. Докато тя отиваше към вратата, забеляза, че погледът му е все така зареян в празното пространство, без да вижда нищо друго, освен кладенеца със сенки, над който го бяха надвесили. Тереса излезе в коридора. Дано да си е сложил обувките. Не подобаваше на един мъж да умре по чорапи. Чу заглушения изстрел, когато слагаше ръка на парапета на стълбата, за да се качи на палубата.
Стъпките на стрелеца отекнаха зад гърба й. Без да се обръща го изчака да се облегне до нея на мокрия планшир. Сияйна линия се пропукваше на изток и светлините на брега искряха все по-близо, фарът на Естепона проблясваше точно на север. Тереса вдигна качулката на якето си. Студът се засилваше.