— Би трябвало да се махнете оттам, шефке. Стоите на течение.
— Дявол да го вземе, Пинто — усмихна се тя на стрелеца. — Не се занасяй.
Беше нещо като странен сън, сякаш присъстваше на поредица от ситуации, които не се случваха на нея. Последните две седмици се редяха в паметта й като низ от строго обособени части. Нощта на последната операция. Тео Алхарафе, осъзнал липсата на бъдеще за себе си в сенките на каютата. Ектор Тапиа и Уили Ранхел, които я зяпаха изумени в един апартамент на хотел „Пуенте Романо“, докато излагаше решението и изискванията си: Кулиакан вместо федерален окръг Мексико — нещата да се правят както трябва или изобщо да не се правят. Подписване на поверителни документи с гаранции от двете страни, в присъствието на посланика на САЩ в Мадрид, на висш служител от испанското Министерство на правосъдието и на друг от Министерство на външните работи. А после, когато бе изгорила всички мостове зад гърба си, дългият полет над Атлантически океан, с технически наложително междинно кацане на писта в Маями. „Лиърджет“-ът, заобиколен от полицаи, лицето на Поте Галвес, което оставаше непроницаемо всеки път, когато погледите им се кръстосваха. Ще искат да ви убият през цялото време, предупреди Уили Ранхел. Вас, телохранителя ви и всеки, който диша наоколо. Така че опитайте да се пазите. Ранхел я придружи до Маями, като подготви всичко необходимо. Инструктира я относно това, което се очакваше от нея и това, което тя можеше да очаква. По-сетнешният момент — ако имаше такъв, — включваше тяхното съдействие през следващите пет години, за да може тя да се установи, където пожелае: Америка или Европа, нова самоличност, в това число американски паспорт, защита от страна на официалните власти или да бъде оставена да се оправя сама, ако предпочита. Когато тя отвърна, че по-сетнешните развития са си само нейна работа, благодаря все пак, мъжът се потърка по носа, сякаш поемаше грижата за това. В крайна сметка ДЕА изчисляваше, че Тереса Мендоса се е подсигурила с капитал, в швейцарски банки и в банка на Карибите, в размер между петдесет и сто милиона долара.
Продължи да гледа как вали дъждът зад прозорците. Кулиакан. В нощта на пристигането си, когато пристъпваше по стълбата край конвоя от военни и федерални агенти, очакващи я на пистата, Тереса беше видяла отдясно познатата жълта кула на старото летище. Тук все така си стояха дузини чесни и пайпъри, а отляво се виждаха новите, строящи се съоръжения. Джипът, в който се качиха с Поте Галвес, беше шевролет „Събърбън“ — блиндиран, с тъмни стъкла. Вътре бяха само тя, Поте и шофьорът, пуснал радиопредавателя на таблото на полицейска честота. Имаше сини, червени светлини, войници с каски, цивилни и облечени в тъмносиви униформи федерални агенти, въоръжени до зъби, на задната част на откритите камионетки и на отворените врати на „Събърбън“-ите, бейзболни шапки, наметала, проблясващи на дъжда, картечници насочени на всички страни, радиоантени, полюшващи се на завоите, вземани с пълна скорост сред воя на сирените. Дявол да го вземе. Кой би си помислил, казваше лицето на Поте Галвес, че ще се завърнем по този начин. Преминаха булевард „Салата“, поеха по „Либрамиенто Норте“ при бензиностанцията „Ел Вайе“. После дойде крайбрежният булевард, тополите и големите върби, по чиито клони дъждовната вода се стичаше към земята, светлините на града, познатите кътчета, мостът, тъмното корито на река Тамасула, кварталът „Чапултепек“. Тереса си мислеше, че ще усети нещо особено в сърцето си при завръщането си тук. Но откри, че в действителност няма голяма разлика между едно и друго място. Не чувстваше вълнение, нито страх. Докато пътуваха, тя и Поте Галвес се спогледаха на няколко пъти. Накрая Тереса го попита „За какво си мислиш, Пинто?“. Стрелецът не отговори веднага, гледаше навън, мустаците му изглеждаха така, сякаш някой бе цапнал с четка по лицето му, а когато минаваха покрай светлини, пръските вода по стъклата изпъстряха с още петна образа му. Ами, знаете ли, нищо особено, шефке, отвърна накрая. Само ми е странно. Каза го с равна интонация, с безизразно лице на индианец, на северняк. Седеше до нея на кожената седалка на „Събърбън“-а, много сериозен, с ръце, кръстосани на корема. И за първи път от онзи отдавнашен случай в онова мазе в „Нуева Андалусия“, той й се стори безпомощен. Не му дадоха да носи оръжие, макар че беше предвидено да разполага с такова в къщата за лична сигурност и на двамата, въпреки присъствието на федералните агенти в градината и военните, които бяха обкръжили периметъра на имението откъм улицата. От време на време стрелецът се обръщаше да хвърли бегъл поглед през прозореца на колата, припомняйки си едно или друго място. Не отронваше дума. Беше толкова мълчалив, колкото тогава в Марбеля, когато тя му каза да седне срещу нея и му обясни за какво заминаваше. За какво заминаваха. Не за да натопят някого, а за да накарат един гаден кучи син да си плати сметката, и то каква сметка. Само него и никого другиго. Поте остана известно време умислен. Кажи ми истината, какво мислиш, настоя тя. Трябва да зная, преди да ти позволя да ме придружиш при завръщането ми там. Ами, вижте, аз нямам мнение, беше отговорът му. И ви го казвам, или по-скоро не казвам, което не казвам, с цялото ми уважение. Навярно дори имам чувства, шефке. За какво да казвам „не“, щом си е „да“. Но това, което аз имам или нямам, си е моя работа. Защо не. На вас ви се струва добре да направите това или онова, правите го и няма мърдане. Вие само решете, аз съм с вас, няма начин. Ще ви придружа.