Телефонът звънна. Поте Галвес грабна слушалката и после загледа Тереса, сякаш от другата страна бяха произнесли името на призрак. Но тя въобще не се изненада. От четири дни очакваше това обаждане. Беше дори закъсняло.
— Това е нередно, госпожо. Не съм упълномощен.
Полковник Едгар Ледесма стоеше прав на килима в хола, със скръстени на гърба ръце, с добре изгладена униформа, с лъснати ботуши, мокри от дъжда. Съвсем късата коса, подстригана по войнишки, му отиваше въпреки белите коси, увери се Тереса. Толкова възпитан, толкова стегнат. Напомняше й малко на онзи капитан от Гражданската полиция в Марбеля, преди много време, чието име беше забравила.
— Остават по-малко от двадесет и четири часа до момента, когато трябва да дадете показания в Главната Прокуратура.
Тереса седеше и пушеше, кръстосала крака в панталони от черна коприна. Гледаше го отдолу. Спокойно. Опитваше се да постави нещата на местата им.
— Нека обясня, полковник. Не съм тук в качеството на затворничка.
— Разбира се, че не.
— Ако приемам защитата ви, то е, защото желая да я приема. Но никой не може да ми попречи да отида, където пожелая… Такова беше споразумението.
Ледесма отпусна тежестта на тялото си върху единия ботуш, сетне върху другия. Сега гледаше към адвокат Гавирия, от Главната щатска прокуратура — неговата връзка с гражданската власт, занимаваща се със случая. Гавирия също стоеше прав, макар и малко по-далеч, зад гърба му стоеше Поте Галвес, облегнат на рамката на вратата, а адютантът на полковника — млад поручик, — надничаше над рамото му от коридора.
— Кажете на госпожата — помоли полковникът, — че това, за което моли, е невъзможно.
Гавирия се съгласи с Ледесма. Беше много слаб мъж, с приятна външност, грижливо облечен и избръснат. Тереса му хвърли бегъл поглед, очите й се плъзнаха по него, сякаш не го виждаше.
— Аз не моля за нищо, полковник — каза тя на военния. — Само ви съобщавам, че имам намерение да изляза този следобед оттук за час и половина. Имам среща в града… Вие можете да вземете предохранителни мерки или да не го направите.
Ледесма клатеше безпомощно глава.
— Федералните закони ми забраняват да движа войска из града. С хората, които държа отвън, вече сме на ръба на допустимото.
— А от своя страна гражданската власт… — подхвана Гавирия.
Тереса угаси цигарата в пепелника, така яростно, че се опари между ноктите.
— Вие, адвокате, не се тревожете. Ни най-малко. Ще изпълня задължението си към гражданската власт утре, както е предвидено, в точно определения час.
— Би трябвало да се вземе под внимание, че в правно отношение…
— Вижте. Хотел „Сан Маркос“ е тъпкан с адвокати, които ми струват цяло състояние — кимна към телефона — … на колко искате да се обадя?
— Може да е капан — възпротиви се полковникът.
— Да му се не види. Не думайте.
Ледесма прокара ръка по главата си. После направи няколко крачки из стаята, следен от изпълнените с тревога очи на Гавирия.
— Ще трябва да се допитам до началниците си.