— Допитайте се до когото искате — каза Тереса. — Но едно трябва да ви е ясно: ако не ме оставите да отида на срещата, ще го изтълкувам като задържане въпреки поетите от правителството ангажименти. А това разваля споразумението… И ви напомням, че в Мексико няма повдигнати обвинения срещу мен.
Полковникът я загледа втренчено. Хапеше устните си, сякаш някоя кожичка го дразнеше. Понечи да тръгне към вратата, но се спря по средата.
— Какво печелите, като рискувате по този начин?
Очевидно наистина искаше да разбере. Тереса изпъна кръстосаните си крака и приглади с ръце гънките на черния плат.
— Какво печеля или губя — отвърна тя — си е моя работа и не засяга вас.
После замълча. След миг чу как военният въздъхна хрипливо. После отново размени поглед с Гавирия.
— Ще помоля за инструкции — рече полковникът.
— Аз също — отбеляза чиновникът.
— Хайде. Искайте, каквото трябва да искате. Аз от своя страна настоявам една кола да ме чака пред вратата точно в седем часа. С това момче — посочи тя към Поте Галвес — вътре, добре въоръжено… Какво има около нея или над нея, полковник, си е ваша работа.
Каза го, като през цялото време гледаше Ледесма. Този път, прецени тя, мога да си позволя да се усмихна малко. Много се впечатляват, когато една жена се усмихва, докато им извива ръцете. Какво става, кученцето ми. За голям мъжкар ли се имаш?
Перата на чистачките метяха монотонно, дъждът чаткаше по покрива на колата като градушка. Когато федералният агент, който шофираше, зави наляво и подкара по булевард „Инсурхентес“, Поте Галвес, седнал на мястото до шофьора, погледна на едната и на другата страна и сложи ръце на автомата, който лежеше на коленете му. В единия джоб на якето си носеше радиостанция, включена на честотата на радиопредавателя на „Събърбън“-а и Тереса слушаше от мястото си на задната седалка гласовете на агентите и военните, участващи в операцията. Обект Едно и Обект Две, казваха те. Обект Едно беше тя. А с Обект Две щеше да се срещне съвсем скоро.
Беше ден, но сивото небе тъмнееше над улиците и някои магазини бяха включили осветлението. Дъждът умножаваше отблясъците от светлините на малкия конвой. „Събърбън“-ът и ескортът му — два додж Рама на федералните и три камионетки „Лобо“, пълни с войници, въоръжени с картечници — вдигаха водни струи сред кафеникавия порой, който изпълваше улиците и препускаше към Тамасула, преляла от корита и канали. Далеч в небето се виждаше черна ивица, очертаваща най-високите сгради на булеварда, а отдолу друга — червена, която сякаш се огъваше под тежестта на черната.
— Втори ешелон, шефке — каза Поте Галвес.
Чу се изщракване, докато той зареждаше автомата. Стрелецът погледна неспокойно, крадешком, към шофьора. Когато задминаваха, без да намаляват скоростта, Тереса видя, че ставаше дума за военен конвой. Войниците, с бойни каски, със заредени пушки R15 и М16 бяха принудили две полицейски коли да паркират встрани и наблюдаваха открито представителите на съдебната власт, намиращи се вътре. Очевидно полковник Ледесма не се предоверяваше. Освен това, след внимателно проучване на закона, забраняващ движението на войска из града, беше открил начин да прехвърли ръба на допустимото — в крайна сметка естественото състояние на един военен винаги граничи с готовност за обсада. Тереса забеляза още военни и федерални агенти, разположени под дърветата, разделящи двете посоки на движение на булеварда, и пътни полицаи, които отклоняваха колите към други улици. Точно там, между железопътните релси и големия циментов мастодонт на сградата на Държавната администрация, се намираше параклисът на свети Малверде. Изглеждаше по-малък, отколкото тя си го спомняше отпреди дванадесет години.
Спомени. Внезапно разбра, че през това дълго пътуване, между заминаването и завръщането, беше придобила увереност само за три неща относно живота и хората: че убиват, спомнят си и умират. Защото идва един момент, каза си тя, когато гледаш напред и виждаш единствено това, което е зад теб: трупове, които си оставил зад гърба си, докато си вървял. Сред тях е и твоят труп, но ти не го знаеш. Докато накрая го виждаш и вече знаеш.
Потърси себе си в сенките на параклиса, в тишината на пейката, отдясно на статуята на светеца, в червеникавия полумрак на свещите, горящи със слабо пропукване сред цветята и даровете, висящи по стените. Денят вече си отиваше много бързо, присветващите в червено и синьо светлини на една федерална кола осветяваха входа с все по-наситени отблясъци, докато вечерта тъмнееше в мръсносиво. Застанала пред свети Малверде, загледана в черната му, сякаш боядисана коса, бялото сако и кърпата на врата, тъмните очи и типично мексиканските мустаци, Тереса разтвори устни за молитва, както правеше преди време — „Нека Господ да благослови пътя ми и да ми помогне да се върна“. Но не можа да изрече никаква молитва. Навярно ще е светотатство, помисли си тя изведнъж. Може би не трябваше да определям срещата на това място. Вероятно времето ме е направило глупава и арогантна и вече е дошъл часът да си платя за това.