Последния път, когато беше тук, имаше и една друга жена, която я наблюдаваше от сенките. Сега я търсеше, но не я откриваше. Освен ако, реши тя, не се окаже, че аз съм другата или я нося в себе си, а момичето с уплашените очи, девойката, която бягаше със сак и „Добле Агила“ в ръка, се е превърнала в един от тези призраци, лутащи се зад мен, гледащи ме с обвиняващи, тъжни или безразлични очи. Навярно това е животът — дишаш, вървиш, движиш се, само за да погледнеш един ден назад и да се видиш така. Да се познаеш в собствените и чуждите смърти, следвали една след друга, на които те осъжда всеки, когото си срещнала по пътя си.
Пъхна ръце в джобовете на палтото — отдолу носеше пуловер, джинси, удобни ботуши с каучукови подметки — и извади пакета „Фарос“. Запали цигара на пламъка на една свещ на Малверде, и тогава силуетът на дон Епифанио Варгас се открои на фона на червените и сини отблясъци при вратата.
— Тересита. Колко време мина.
Почти същият си е, отбеляза тя. Висок, снажен. Беше закачил шлифера си на една кука до вратата. Тъмен костюм, отворена риза без вратовръзка, островърхи ботуши. С това лице, напомнящо на Педро Армендарис от старите филми. По мустаците и слепоочията имаше много бели коси, бръчките му бяха станали повече, беше понаедрял около кръста, може би. Но си беше същият.
— Едва те познах.
Пристъпи навътре в параклиса, след като се огледа боязливо. Гледаше втренчено Тереса, опитваше да я свърже с другата жена, която носеше в паметта си.
— Вие не сте се променили много — каза тя. — Понапълняли сте може би. И имате бели коси.
Беше седнала на пейката до статуята на Малверде и не помръдна, когато го видя да влиза.
— Носиш ли оръжие? — попита дон Епифанио Варгас.
— Не.
— Чудесно. Ония мръсници отвън ме претърсиха. И аз не нося.
Въздъхна леко, погледна свети Малверде, осветен от трепкащата светлина на свещите, после отново нея.
— Виждаш ли. Скоро направих седемдесет и четири години. Но не се оплаквам.
Дойде съвсем близо, изучаваше я внимателно отгоре. Тя не помръдна, издържайки погледа му.
— Струва ми се, че нещата ти са вървели добре, Тересита.
— И вашите не са вървели зле.
Дон Епифанио кимна бавно в знак на съгласие. Замислено. Сетне седна до нея. Седяха точно както последния път, с тази разлика, че тя не държеше „Добле Агила“ в ръцете си.
— Дванадесет години, нали? Ти и аз на същото място, с прословутия бележник на Гуеро…
Спря се, даваше й възможност да притури спомените си към неговите. Но Тереса мълчеше. След малко дон Епифанио извади хаванска пура от горния джоб на сакото си. Никога не съм си го представял, подхвана той, докато махаше лентата. Но отново спря, все едно току-що беше стигнал до заключението, че това, дето никога не си го е представял, няма никакво значение. Мисля, че всички те подценихме, рече накрая. Твоят човек, самият аз. Всички. Това за „твоя човек“ го каза по-тихо, сякаш се опитваше да го вмъкне незабелязано, между другото.
— Може би затова съм жива.
Мъжът разсъди върху думите й, докато поднасяше пламъка на запалката към пурата си.
— Това не е постоянно състояние, нито пък гарантирано — заключи той след първото всмукване. — Човек е жив, докато престане да бъде такъв.
И двамата попушиха известно време, без да се поглеждат. Нейната цигара беше почти свършила.
— Защо си се забъркала в това?
Дръпна за последен път от огънчето между пръстите си. После пусна угарката и я стъпка внимателно. Разбирате ли, отвърна тя, само за да оправя стари сметки. Сметки, повтори другият. После отново всмукна от хаванската пура и сподели мнението си: по-добре е тези сметки да си останат така, както са. Няма начин, каза Тереса, ако не ти дават да спиш спокойно.
— Ти не печелиш нищо — изтъкна дон Епифанио.