Бореше се с изкушението да запали нова цигара. Света Богородице. Мили Боже. През прозорците можеше да види свещите, горящи в параклиса. Свети Малверде приживе бил простосмъртният Хесус Малверде. Разказват, че добрият разбойник грабел богатите, за да помага на бедните. Свещениците и официалните власти така и не го признали за светец. Но свещениците и властите нищо не разбираха от тези неща. Народът сам го канонизирал. След екзекуцията му, правителството заповядало тялото му да не се погребва, за назидание. Но хората, минаващи покрай мястото, поставяли камъни, всеки път по един, да не нарушават заповедта. Така накрая бил погребан по християнски. По-късно се появил параклисът и всичко останало. Сред суровите хора на Кулиакан и цяла Синалоа, Малверде беше по-популярен и по-голям чудотворец от самия Бог или Светата Дева от Гуадалупе. Параклисът беше пълен с паметни плочи и приношения в знак на благодарност за сторените чудеса: коси на дете за лесно раждане, скариди в спирт за добър улов, снимки, картини. Но свети Малверде беше най-вече закрилник на наркотрафикантите от Синалоа. След всяко щастливо завръщане и всяка сполучлива сделка те идваха, за да търсят покровителство и да се отблагодаряват с дарове и паметни плочи с издялани или написани на ръка думи. „Благодаря ти, благодетелю, че ме отърва от затвора“ или „Благодаря ти, ти си знаеш за кое“ можеше да се прочете на лист, залепен на стената до образа на светеца — тъмен, мустакат, облечен в бяло и с красива черна яка на врата. Най-коравите мъже, най-жестоките престъпници от равнината и планината носеха снимката му в колани, амулети, бейзболни шапки и коли, произнасяха името му и се прекръстваха. Много майки идваха да се молят, когато синовете им правеха първото пътуване, бяха в затвора или имаха сериозни неприятности. Имаше стрелци, които залепваха образа на Малверде на извивката на пистолета или на дръжката на автомата. Дори Гуеро Давила, който твърдеше, че не вярва в тия работи, имаше на командния пулт на самолета снимка на светеца, в кожена рамка, с молитвата „Нека Госпот да благослови пътя ми и да ми помогне да се върна“: дословно, включително с правописната грешка. Тереса я беше купила от човека, грижещ се за параклиса, след като известно време, в началото, скришом ходеше там да пали свещи, когато Гуеро не се завръщаше с дни. Правеше го, докато той разбра и й забрани. Идиотски суеверия, хубавице. Дявол да го вземе. Не ми харесва жена ми да се прави на глупачка. Но в деня, когато тя му даде снимката с молитвата, той не каза нищо, дори не се присмя, а я сложи на таблото на „Чесна“-та.
Когато фаровете угаснаха, след като на два пъти продължително бяха осветили параклиса, Тереса вече бе насочила „Добле Агила“-та към колата. Страхуваше се, но това не й пречеше да претегля всички „за“ и „против“ и да се оглежда за външните признаци, зад които би могла да я дебне опасността. Още преди време хората, наели я на работа в обменното бюро на пазара „Буелна“ бяха открили, че й се удават сметките. А + В равно на X, плюс Z вероятности нагоре или надолу, умножения, деления, събирания и изваждания. И това отново я изправяше пред Ситуацията. Бяха изминали поне пет часа, откакто бе звъннал телефонът в къщата в „Лас Кинтас“ и около два от първия изстрел в лицето на Гато Фиерос. Беше платила дължимото на ужаса и объркването, а сега всички сили на инстинкта и интелекта й бяха впрегнати в усилието да се опази жива. Затова ръката й не трепваше. Затова искаше да се моли и не успяваше. В замяна си спомняше с абсолютна точност, че е изстреляла пет куршума, че й остава един в предкамерата и десет в пълнителя, че откатът на „Добле Агила“-та е много силен за нея, че следващия път трябва да се прицели малко по-надолу от целта, ако иска да улучи, а лявата й ръка не трябва да е под дръжката като във филмите, а върху дясната китка, за да я крепи здраво при всеки изстрел. Това беше последната възможност и тя го знаеше. След един час, ако сърцето й биеше бавно, кръвта й се движеше спокойно и сетивата й бяха нащрек, би могла да почувства разликата между това да е жива или да е два метра под земята. В името на това беше смръкнала няколко пъти от наркотика в сака. И в името на това, когато пристигна белият шевролет „Събърбън“, отклони инстинктивно очи от светлината, за да не я заслепява. Сега пак гледаше над оръжието, с пръст на спусъка, задържаше дъха си и дебнеше за най-дребния признак, че има нещо гнило. Готова бе да стреля по всекиго.