— Беше чест за мен, шефке.
— За мен — също.
Това е песента за белия кон, Тереса чува как Потемкин Галвес затананиква. С тези думи в ушите, ръмжейки от ярост и отчаяние, тя стисва „Зиг-Зауер“-а, изправя се наполовина и започва да стреля към къщата, за да прикрие своя човек. Тогава нощта отново избухва в огнени зарева, оловото плющи по верандата и стъблата на дърветата. Вижда как тромавата фигура на стрелеца, очертана на този фон, се изправя сред проблясъците от изстрелите и идва с накуцване към нея, мъчително бавно, докато куршумите свистят отвсякъде и един след друг се удрят в тялото му, разкъсват го подобно на кукла, и накрая той рухва на колене върху пушката. И тогава вече мъртвият мъж, в последния спазъм на агонията, вдига оръжието за дулото и го запраща пред себе си, слепешком, в приблизителната посока, където преценява, че трябва да се намира Тереса. После се претъркулва по стъпалата и пада по очи в калта.
Тогава тя започва да крещи. Гадни кучи синове, вика тя, а воят се изтръгва от дълбините на съществото й. Изпразва остатъка от пълнителя към къщата, хвърля пистолета на земята, хваща автомата и се втурва да бяга, затъвайки в калта, към дърветата вляво, където преди малко беше видяла да се плъзват сенките. Ниските клони и храстите я бият в лицето и я заслепяват с ударите, мокри от дъжда.
Една сянка се очертава по-ясно от другите, тя издига пушката пред лицето си, къс откос, прикладът я удря при отката в брадичката, наранява я. Това вече е прекалено. Гърмежи отзад и отстрани, портата и оградата са по-близо отпреди, хора на осветената улица, мегафонът продължава да бълва неразбираеми думи. Сянката вече я няма. Докато притичва прегърбена, с нажежената пушка в ръце, Тереса вижда една сгушена фигура. Фигурата се движи, така че, без да се спира, тя насочва дулото на автомата, натиска здраво спусъка и пътьом му изстрелва един куршум. Не вярвам, че ще успея, мисли тя след затихването на изстрела и се привежда, колкото може. Не вярвам. Още гърмежи отзад и пукот около главата й, куршуми се стрелкат бързо, като оловни комари. Обръща се и натиска отново спусъка, пушката с гадния откат подскача, отблясъците от собствените й изстрели я ослепяват, докато сменя позицията, точно в момента, когато някой прави на решето мястото, където се бе намирала преди секунда. Пукни се, копеле. Друга сянка отпред. Тичащи стъпки отзад, откъм гърба й. Сянката и Тереса се стрелят в упор, толкова отблизо, че различава лицето на кратката светлина от изстрелите: мустаци, широко отворени очи, побелели устни. Почти го тласка с дулото на пушката и продължава напред, докато другият пада на колене сред храстите. Профучават нови куршуми, търсят я, тя се спъва, търкаля се по земята. Автоматичната пушка прави клик, клак. Тереса се хвърля по гръб в калта, пълзи така, дъждът се стича по лицето й, докато натиска ръчката, вади дългия, извит двоен пълнител, обръща го, молейки се да няма много кал в мунициите. Оръжието й тежи на корема. Последни тридесет куршуми, уверява се тя, и обира тези, които се показват от пълнителя, за да ги почисти. Зарежда го. Клак. Вкарва в цевта и стреля назад със силата на валяка. Клак, клак. Тогава, откъм вратата, която е близо, се разнася изпълнен с възхищение глас на войник или полицай.
— Хайде, скъпа наркотрафикантке!… Покажи им как умират в Синалоа!
Тереса гледа към портата, слисана. Не знае дали да проклина или да се смее. Вече никой не стреля. Надига се на колене, после се изправя. Плюе горчива кал, миришеща на метал и барут. Тича на зиг-заг между дърветата, но вдига прекалено много шум в калта. Зад гърба й отново се разнасят пукот и гърмежи. Струва й се, че вижда нови сенки, пробягващи покрай зида, но не е сигурна. Праща къс откос надясно, друг наляво, шепне „кучи синове“, тича още пет-шест метра и пак се спотайва. Дъждът се превръща в пара при съприкосновението си с пламтящото дуло на оръжието. Сега е достатъчно близо до оградата и решетката на вратата, за да се убеди, че тя е отворена, да различи хората там отвън, легнали и приклекнали зад колите и да чуе думите, повтарящи се по мегафона:
— Елате насам, госпожо Мендоса… Ние сме военни от Девета Зона… Ще ви защитим.
Можехте да ме защитите малко по-навътре, мисли тя. Защото ми остават двадесет метра и те са най-дългите в живота ми. Сигурна, че никога няма да ги премине, тя се изправя в дъжда, сбогува се поред с призраците, придружавали я толкова дълго. Сбогом и всичко най-хубаво, момчета. Трижди проклета Синалоа, казва си за финал. Нов откос отдясно и друг отляво. Стиска зъби и се втурва да тича, препъвайки се в калта. Пада уморена, или почти пада, но този път никой не стреля. Така че внезапно спира, смаяна, обръща се назад и вижда тъмната градина и в дъното потъналата в мрак къща. Дъждът бие в локвите пред краката й, а тя върви бавно към портата, с пушката в ръка, към хората, които я гледат оттам, войници с блестящи от водата дъждобрани, цивилни и униформени федерални агенти, коли със запалени фарове, телевизионни камери, хора, легнали на тротоарите под дъжда. Фотосветкавици.