— Хвърлете оръжието, госпожо.
Насочва очи към прожекторите, които я заслепяват, без да разбира какво й казват. Накрая вдига леко автомата, гледа го, сякаш е забравила, че е в ръката й. Много тежи. Цял тон. Така че го пуска на земята и отново тръгва. Да му се не види, казва си, докато преминава през портата. Уморена съм до смърт. Надявам се, че някой от тия кучи синове има цигара.
Епилог
Тереса Мендоса се яви в десет часа сутринта в главната прокуратура на съдебната палата на улица „Росалес“, затворена за преминаване от военни камионетки и войници в бойно снаряжение. Конвоят пристигна с бясна скорост сред вой на сирени, с проблясващи под дъжда светлини. Имаше въоръжени мъже по терасите на сградата, сиви униформи на федерални агенти и зелени на войниците, бариери на пресечките с улица „Морелос“ и с улица „Руби“. Историческият център приличаше на обсаден град. От входа на Свободния правен факултет, където имаше определено място за журналистите, я видяхме да слиза от блиндирания „Събърбън“ с тъмни стъкла и да се упътва под арката от ковано желязо на прокуратурата към вътрешния двор в неоколониален стил, с железни фенери и каменни колони. Аз бях с Хулио Бернал и Елмер Мендоса. Едва успяхме да я мернем за миг, озарена от светкавиците на фотографите, които щракаха с апаратите си, в късото разстояние между „Събърбън“-а и вратата, оградена от агенти и войници, под чадъра, с който я предпазваха от дъжда. Сериозна, елегантна, облечена в черно, тъмно палто, черна кожена чанта, лявата ръка превързана. Косата сресана назад, прибрана на опашка на тила, със сребърни обици.
— Ето една жена, която има топки — вметна Елмер.
Тя прекара вътре един час и петдесет минути, пред комисията, състояща се от съдебния прокурор на Синалоа, командващия на Деветата Зона, един помощник-главен прокурор на Републиката, пристигнал от федерален окръг Мексико, един местен депутат, един федерален депутат, един сенатор и един нотариус, изпълняващ функциите на секретар. И навярно, докато е заемала мястото си и е отговаряла на зададените й въпроси, е могла да види на масата пред себе си заглавията на сутрешните вестници в Кулиакан: „Сражение в Чапултепек“, „Четирима федерални агенти мъртви и трима ранени при защитата на свидетелка“, „Почина и един наемен убиец“. И друго, по-сензационно, с червени букви: „Наркотрафикантка се изнизва между капките“. По-късно ми казаха, че членовете на комисията, от самото начало се отнасяли с нея крайно почтително, дори главнокомандващият на Деветата Зона поднесъл извиненията си заради допуснатите грешки при подсигуряване на безопасността, а Тереса Мендоса го изслушала и се задоволила само да кимне леко с глава. Когато приключила с показанията си и всички станали прави, тя на свой ред също казала „благодаря, господа“, и се отправила към вратата. Политическата кариера на дон Епифанио Варгас била съсипана завинаги.
Видяхме я на улицата, когато си тръгваше. Премина арката и излезе навън, ескортирана от телохранители и военни. Светкавиците на фотоапаратите просветваха по бялата фасада, докато „Събърбън“-ът палеше и приближаваше бавно към нея. Тогава забелязах, че тя се спря и се озърна, сякаш търсеше нещо сред хората. Навярно нечие лице, или пък спомен. Сетне направи нещо странно: бръкна в чантата, порови вътре и извади нещо, хартийка или снимка, гледа го няколко мига. Бяхме твърде далеч, затова, разблъсквайки журналистите, минах напред с намерението да я видя отблизо, но един войник ми препречи пътя. Възможно е, помислих си аз, да е била старата половинка от снимка, която бях видял в ръцете й по време на срещата ни в „Чапултепек“. Ала от това разстояние се оказваше невъзможно да разбера.
Тогава тя го скъса. Каквото и да беше то, хартия или снимка, видях как го раздира на малки парченца и после го захвърли на мократа земя. „Събърбън“-ът застана между нея и нас и това беше последният път, когато я видях.
Онази вечер Хулио и Елмер ме заведоха в „Ла Байена“ — любимото заведение на Гуеро Давила, — поръчахме си три средни „Пасифико“ и слушахме на джубокса как „Лос Тигрес дел Норте“ пеят „Мъртва плът“. Тримата пиехме мълчаливо и виждахме други мълчаливи лица около себе си. Малко по-късно разбрах, че в онези дни Епифанио Варгас е загубил статута си на депутат и е прекарал известно време в затвора „Алмолоя“, докато се е очаквало разрешението за екстрадицията по искане на правителството на САЩ, екстрадиция, която главната прокуратура отказа след дълъг и скандален процес. Колкото до другите герои на тази история, всеки пое по своя път. Кметът Томас Пестаня продължава да направлява съдбините на Марбеля. И бившият комисар Нино Хуарес продължава да е началник на сигурността във веригата модни магазини, превърнала се в могъщо международно предприятие. Адвокат Еди Алварес навлиза в политиката в Гибралтар, където един негов зет е министър на икономиката и труда. А Олег Язиков можах да срещна малко по-късно, по време на краткия престой на руснака в затвора „Алкала-Меко“ заради някакъв объркан въпрос с украински емигранти и контрабанда на оръжие. Държа се изненадващо любезно, разказа за старата си приятелка с малко задръжки и много обич, сподели някои интересни неща, които в последния момент успях да включа в тази история.