За Тереса Мендоса не се чу нищо повече. Някои уверяват, че сменила самоличността и лицето си и че живее в САЩ. Във Флорида, така разправят. Или в Калифорния. Други твърдят, че се е върнала в Европа, с дъщеря си или сина си, ако е родила въобще. Споменават се Париж, Майорка, Тоскана, но в действителност никой нищо не знае. Колкото до мен, през онзи последен ден пред бутилката бира в „Ла Байена“ в Кулиакан, докато слушах песните от джубокса сред мустакатата и мълчалива клиентела, съжалих, че нямам талант да обобщя всичко в три минути музика и думи. Моето щеше да е песен за наркотрафиканти, отпечатана на повече от петстотин страници — каква утеха. Всеки прави, каквото може. Но бях убеден, че някъде, близо до нас, някой вече композираше песента, която скоро щеше да обходи Синалоа и цяло Мексико, изпълнявана от „Лос Тигрес“ или „Лос Туканес“ или някоя друга легендарна група. Песен, която тези груби на външен вид мъже, с големи мустаци, карирани ризи, бейзболни шапки и джинси, седящи в кръчмата около Хулио, Елмер и мен, може би на същата маса, където е седял Гуеро Давила, ще слушат вглъбени, когато тя прозвучи по джубокса, всеки с половинлитрова бира „Пасифико“ в ръка, и ще одобряват мълчаливо. Историята на Кралицата на Юга. Песента за Тереса Мендоса.
Ла Навата, май 2002 г.
Благодарности
Има сложни романи, които дължат много на мнозина. Освен помощта на Сесар Батман Гуемес, Елмер Мендоса и Хулио Бернал — мои побратими от Кулиакан, Синалоа, — „Кралицата на Юга“ стана реалност и благодарение на приятелството на най-добрия пилот на хеликоптер на света: Хавиер Колядо, на борда на чийто ВО-105 излизах много пъти на нощен лов в преследване на моторници в Протока. На Чема Бесейро, капитан на катер III на Митническата охрана, дължа детайлното пресъздаване на последното пътуване на Сантяго Фистера, в това число и историята на скалата на Леон. Дължа благодарност на Патси О’Брайън за точните й спомени от затвора, на Пепе Кабрера, Мануел Сеспедес, Хосе Бедмар, Хосе Луис Домингес Ибора, Хулио Верду и Аурелио Кармона за техническата помощ, на Сеалтел Алатристе за щедрото приятелство, на Оскар Лобато, Еди Кампельо, Рене Делгадо, Мигел Тамайо и Херман Дееса, на моите издателки Амайа Елескано и Марисол Шулц за ентусиазма, на Мария Хосе Прада за несломимия интелект, достоен за Шерлок Холмс, и на винаги вярната Ана Лайънс, вездесъща като ангел-пазител. Не бива да забравям и Сара Велес, която даде лицето си за полицейското досие и младежката снимка на сънародничката си Тереса Мендоса. С изключение на някои цитирани по-горе имена, които се появяват с действителната си самоличност в романа, останалото — лица, адреси, фирми, плавателни съдове, места, — е измислица или е използвано със свободата, която е привилегия на романиста. Що се отнася до имената на другите, които по очевидни причини не могат да бъдат споменати тук, те знаят кои са — авторът им дължи много, много им дължи и тази история.