Чу как се отварят вратите на колата. Притаи дъх. Една, две, три. Мамка му. Три мъжки силуета прави до колата, осветени в гръб от уличните лампи. Трябва да избираш. Беше повярвала, че е в безопасност, че стои настрана, докато друг се оправя вместо нея. Ти бъди спокойна, хубавице — така беше в началото. Ти само ме обичай, аз ще се погрижа за останалото. Беше сладко и удобно. Беше измамна сигурността да се събуди през нощта и да чуе равномерното дишане на своя мъж. Дори страхът не съществуваше тогава, защото страхът е рожба на въображението. А тогава имаше само щастливи часове, които се лееха като красиво болеро или тиха вода. Лесно бе да попаднеш в клопката: смехът му, когато я прегръщаше, устните му, обхождащи цялото й тяло, устата, мълвяща нежни и дръзки думи съвсем тихо, между бедрата й, много близо и навътре, сякаш щеше да остане завинаги там. Ако живееше достатъчно дълго, че да започне да губи паметта си, тази уста щеше да е последното нещо, което щеше да забрави. Но никой не е вечен. Никой не е защитен, всяка сигурност е измамна. Внезапно се събуждаш пред очевидния факт, че е невъзможно да се измъкнеш от истинския живот, че съществуването е път и да вървиш означава непрекъснато да правиш избор. Или това, или онова. С кого да живееш, кого да обичаш, кого да убиеш. Кой да те убие. Съзнателно или без да иска, всеки минава по собствените си стъпки. Ситуацията. В крайна сметка правиш избор. След секунда двоумене, тя насочи пистолета към най-едрия от трите мъжки силуети. Оказваше се по-добрата мишена, освен това беше и шефът.
— Тересита — каза дон Епифанио.
Този познат, толкова близък глас докосна нещо дълбоко в нея. Почувства, че сълзите замъглиха погледа й. Беше прекалено млада, а бе вярвала, че вече е невъзможно да се разплаче. Внезапно се почувства ранима. Поиска да разбере защо и загуби време, за да успее да го преодолее. Тъпа кучка, каза си тя. Проклета, гламава коза. Ако нещо се обърка, оплескала си я съвсем. Далечните улични светлини са размазваха пред очите й, всичко се превърна в смесица от течни отблясъци и сенки. Изведнъж нямаше нищо пред себе си, в което да се прицели. Така че свали пистолета. Сега могат да ме убият заради една гадна сълза.
— Лоши времена.
Дон Епифанио пое дълбоко дима на хаванската пура и остана загледан замислено в огънчето. В полумрака на параклиса свещите и запалените лампи осветяваха индианския му профил, гарвановочерната коса, гъста и сресана назад, мустаците, каквито носеха в Северно Мексико. Той винаги й напомняше на Емилио Фернандес или Педро Армендарис от старите мексикански филми, които бе гледала по телевизията. Трябва да беше около петдесетте, висок и едър, с огромни ръце. В лявата държеше хаванската пура, а в дясната бележника на Гуеро.
— Преди поне уважаваха децата и жените.
Клатеше глава, натъжен и обзет от спомени. Тереса знаеше, че това „преди“ се отнасяше за времето, когато Епифанио Варгас, още млад селянин от Сантяго де лос Кабайерос, смени впряга волове, царевичната нива и насажденията със зелен фасул с храсти марихуана. Прочистваше семената от тревата, за да подобри разсада, започна да продава, рискуваше собствения си живот и отнемаше живота на други. Накрая се премести от планината в равнината. Установи се в „Тиера Бланка“, когато мрежата на контрабандистите от Синалоа започна да поема на север, заедно с тежките вързопи „шиле“ с първия райски прах, пристигащ по вода или по въздух от Колумбия. За хората от поколението на дон Епифанио, които бяха преплували с бохчи на гърба река Браво, а сега живееха в богати имения в „Чапултепек“ и префърцунените им синчета ходеха на училище със собствени скъпи автомобили и учеха в американски университети, онова бе далечното време на големите авантюри, големите рискове и големите пари, спечелени бързо. Една успешна операция, една добра реколта, една благополучно пристигнала пратка. Години на опасност и богатство, жалони през един живот, който в планината би бил само мизерно съществуване. Живот напрегнат и често кратък. Защото само най-коравите от тези мъже успяваха да оцелеят, да се закрепят и да ограничат територията на големите наркокартели. Години, в които всичко предстоеше. Когато никой не заемаше дадено място, без да е избутал друг преди това, а грешката и неуспехът се плащаха в брой. И то се плащаха с живот. Ни повече, ни по-малко.