— Тересита…
— Кажете.
Продължаваше да потропва с пръсти по бележника. Видя го да поглежда към образа на светеца, към бодигарда, сетне към нея. Накрая отново спря очи на пистолета.
— Наистина ли не си прочела нищо?
— Кълна се. А и какво има за четене?
Мълчание. Дълго, мина й през ума, като в агония. Чу как пращят фитилчетата на свещите на олтара.
— Имаш само една възможност — каза мъжът най-сетне.
Тереса се вкопчи в тези думи, с внезапно разбуден ум, сякаш току-що бе вдишала малко „доня Бланка“. Другата жена бе изчезнала в сенките. Отново беше себе си. Или точно обратното.
— Една ми стига — рече тя.
— Имаш ли паспорт?
— Да. С американска виза.
— А пари?
— Двадесет хиляди долара и малко песос — отваряше сака в краката си, за да му покаже, изпълнена с надежда. — Също и пакет кока — десет или дванадесет унции.
— Праха го остави. Опасно е да се движиш с това тук… Можеш ли да шофираш?
— Не — беше се надигнала и го гледаше отблизо, с очакване. Съсредоточена върху възможността да остане жива. — Дори нямам книжка.
— Съмнявам се, че можеш да стигнеш оттатък. Ще надушат следите ти на границата, и при гринговците няма да си вън от опасност… Най-добре е да напуснеш страната още тази нощ. Мога да ти дам кола с шофьор, доверен човек… Това мога да организирам — да те откарат във федерален окръг Мексико25. Направо на аерогарата и там хващаш първия самолет.
— За къде?
— Все едно за къде. Но ако искаш, можеш да отидеш в Испания, там имам приятели. Хора, които ми дължат услуги… Ако ми се обадиш утре, преди да се качиш на самолета, ще ти дам име и телефонен номер. После се оправяй сама.
— Няма ли друга възможност?
— Никаква. С тази или си слагаш главата в торбата, или увисваш на въжето.
Тереса се огледа с търсещи очи из сенките на параклиса. Беше абсолютно сама. Никой не решаваше вместо нея сега. Но беше още жива.
— Трябва да тръгвам — дон Епифанио ставаше нетърпелив. — Решавай.
— Вече реших. Ще постъпя както вие казвате.
— Добре — дон Епифанио наблюдаваше как тя слага предпазителя на пистолета и го прибира отзад на кръста си, между панталоните и кожата, а после придърпва отгоре якето… — И помни едно: и там няма да си в безопасност. Разбираш ли?… Ако аз имам приятели, те също имат своите. Тъй че опитай да се покриеш толкова дълбоко, че да не те открият.
Тереса кимна отново с глава. Беше извадила пакета с кокаина от сака и го поставяше на олтара, под изображението на Малверде. В замяна на дара запали свещ. Света Богородице, помоли се на ум. Мили Боже. „Нека Господ да благослови пътя ми и да ми помогне да се върна“. Прекръсти се почти скришом.
— Наистина съжалявам за Гуеро — каза дон Епифанио зад гърба й. — Беше добро момче.
Тереса се беше обърнала, чувайки това. Сега бе с бистра глава и съвсем спокойна. Долавяше пулсирането на кръвта си — бавно, много бавно, но гърлото й беше сухо. Преметна сака през рамо и се усмихна за първи път този ден. Усмивката й се очерта на устните й като неочакван, нервен тик. Тази усмивка, ако изобщо беше усмивка, трябва да е била наистина странна, защото дон Епифанио я погледна леко изненадан, а мислите му за първи път се изписаха на лицето. Тереса Мендоса. Дявол да го вземе. Половинката на Гуеро. Момичето на един наркотрафикант. Жена като всяка друга. По-скоро мълчалива, нито твърде умна, нито твърде хубава. Но все пак я изгледа замислено и предпазливо, с много внимание, сякаш внезапно се бе оказал пред една непозната.
— Не — каза тя. — Гуеро не беше добро момче. Беше гаден кучи син.
3.
Когато минат години.
— Тя беше никоя — каза Маноло Сеспедес.
— Не разбирам. Обясни ми.
— Току-що го сторих — събеседникът ми ме сочеше с два пръста, между които държеше цигара. — Никоя означава никоя. Парий. Пристигна белязана от случилото й се, търсеше само да се свре дълбоко в някоя дупка… Всичко стана случайно.
— Била е и нещо повече. Умно момиче.
— И какво от това?… Познавам много умни момичета, които свършиха на улицата.
Погледна към единия и към другия край на улицата, сякаш търсеше да ми даде пример. Седяхме под тентата на кафене „Калифорния“ в Мелиля. Обедното африканско слънце къпеше в злато модернистичните фасади по булевард „Хуан Карлос I“. Беше времето за аперитива и заведенията на открито и тротоарите бяха препълнени с разхождащи се хора, безделници, продавачи на лотарийни билети и ваксаджии. Европейското облекло се смесваше с арабски кафтани и бурнуси, които подсилваха атмосферата на гранична земя, намираща се между два континента и в досег с няколко култури. В дъното, при площад „Испания“ и паметника на загиналите в колониалната война през 1921 година — бронзова фигура на млад войник, обърнал лице към Мароко — короните на палмите предизвестяваха близостта на Средиземно море.
25
Самостоятелна административна единица в рамките на щата Мексико, чийто център е столицата гр. Мексико. — Б.пр.