— Не се запознах с нея тогава — продължи Сеспедес. — В действителност дори не си я спомням. Лице зад бара в „Ямила“, може би. Или и това не. Едва много по-късно, като подочух това-онова, я свързах накрая с другата Тереса Мендоса… Вече ти казах. По онова време беше никоя.
Бивш полицейски инспектор, бивш шеф на сигурността на Ла Монклоа, бивш представител на правителството в Мелиля, Случайността или животът бяха поднесли на Маноло всичко това. Иначе спокойно би могъл да бъде темпераментен и умен тореадор, циганин мошеник, берберски пират или хитър арабин дипломат. Беше стара лисица, мургав, ветеран в пушенето на марихуана, много видял и много знаещ. Бяхме се запознали преди двадесет години, по времето на насилническите изстъпления между европейската и мюсюлманската общности, които изкараха Мелиля на първите страници на вестниците, а аз си изкарвах хляба, пишейки за тях. Още тогава, роден в Мелиля и върховен авторитет в северноафриканския анклав, Сеспедес вече познаваше всички. Пийваше по чашка в бара на офицерите от чуждестранния легион, контролираше ефективно работеща мрежа от информатори от двете страни на границата, вечеряше със сенатора на Надор, на заплати при него бяха както просяци, така и членове от мароканската кралска жандармерия. Сприятелихме се тогава: дълги разговори, агнешко със специални арабски подправки, джин тоник до малките часове на нощта. Днес аз правя услуга на теб, утре ти на мен. Сега, пенсиониран от официалния си пост, Сеспедес остаряваше спокойно и скучно, отдаден на местната политика, жена си, децата и аперитива в дванадесет часа на обяд. Посещението ми предизвикваше щастливо вълнение и нарушаваше еднообразното му ежедневие.
— Казвам ти, че всичко стана случайно — повтори той. — При нея случайността носеше името Сантяго Фистера.
Вдигната ми чаша застина във въздуха, дъхът ми спря.
— Сантяго Лопес Фистера?
— Точно така — Сеспедес дърпаше от цигарата и се опитваше да прецени доколко съм заинтересован. — Галисиецът.
Издишах бавно въздуха, отпих малка глътка и се облегнах на стола. Бях удовлетворен, като човек, открил изгубена следа. Междувременно Сеспедес се усмихваше и изчисляваше в какво положение да постави баланса на стария ни съюз от взаимни услуги. Това име ме беше довело тук, в търсене на един тъмен период от биографията на Тереса Мендоса. До този ден на терасата на кафене „Калифорния“ разполагах единствено с мъгляви сведения и предположения. Може да е станало така. Разправят, че се случило еди-как си. На някой му били казали или някой мислел, че знае. Слухове. Единственото конкретно нещо бяха данните в архивите на имиграционната служба към Министерство на вътрешните работи. Там срещу истинското име на Тереса Мендоса Чавес фигурираше дата на влизане — със самолет на аеролиниите „Иберия“, летище „Барахас“, Мадрид. После официално дирята се губеше за две години до полицейското досие 865369FA/42. То включваше отпечатъци, снимка в профил и анфас и слагаше край на този етап от живота, който се опитвах да възстановя, давайки ми възможността да го проследя по-добре оттам насетне. Полицейското досие бе от старите, които се правеха на картон, докато испанската полиция не компютъризира документацията си. Бях го видял с очите си една седмица преди това, в полицейското управление на Алхесирас, благодарение на помощта на друг стар приятел: полицейският началник на Торемолинос Пепе Кабрера. Сред оскъдната информация, отразена на гърба фигурираха две имена: на един мъж и на един град. Мъжът се казваше Сантяго Лопес Фистера. Градът беше Мелиля.
Онази вечер направихме две посещения. Едното беше кратко, тъжно и почти безполезно, въпреки че послужи да добавя едно лице и име към героите на тази история. Срещу морския клуб, в подножието на средновековните стени на стария град, Сеспедес ми показа мършав човек с рядка, пепелявосива коса. Той пазеше колите срещу дребни монети. Беше седнал на земята до един стълб за завързване на лодки и гледаше мръсната вода под вълнолома. Отдалеч го взех за старец, очукан от живота и времето. Но като се приближихме, видях, че надали има повече от четиридесет години. Беше с вехт, кърпен панталон, бяла, необикновено чиста риза, и мръсни маратонки. Слънцето и животът на открито не бяха достатъчно обяснение за сивкавия, тъмен цвят на състарената му кожа, покрита с петна, и големите хлътнатини на слепоочията. Липсваха половината от зъбите му. Мина ми през ума, че прилича на останките, които прибоят изхвърля по плажовете и пристанищата.