— Името му е Вейга — каза ми Сеспедес, като отидохме до него. — Познавал е Тереса Мендоса.
Без да спре и да обърне внимание на реакцията ми, той каза: „Здравей, Вейга, как я караш“. После му предложи цигара и огънче. Нямаше запознаване, нито други приказки. Постояхме малко там, смълчани, гледащи водата, завързаните рибарски лодки, старата товарителница на руда от другата страна на закритото пристанище и двете ужасни кули близнаци, построени в чест на петстотингодишния юбилей от завладяването на Южна Америка от испанците. Видях, че целите ръце на мъжа са покрити с обгаряния и следи от рани. Беше станал, за да запали цигарата, скован, мънкайки объркани думи за благодарност. Миришеше на вкиснало вино и вкисната бедност. Куцаше.
— Питай, ако искаш — каза накрая Сеспедес.
Подвоумих се за секунда и после изрекох името на Тереса Мендоса. Не забелязах по лицето му никакъв признак да се сеща или да си спомня. Нямах повече късмет и при споменаването на Сантяго Фистера. Въпросният Вейга, или това, което бе останало от него, отново се беше обърнал към лепкавата вода на вълнолома. Напъни се, човече, подкани го Сеспедес. Приятелят ми е дошъл да говори с теб. Не казвай, че не си спомняш за Тереса и съдружника й. Не ми прави този номер. Става ли?… Ала другият продължаваше да мълчи. Сеспедес настоя още един път, но успя само да го накара да се почеше по ръцете, преди да ни погледне разсеяно и безучастно. Мътният, отсъстващ поглед, с толкова разширени зеници, че изпълваха целия ирис, сякаш се плъзгаше по хората и предметите и идваше от място, откъдето обратен път нямаше.
— Това беше другият галисиец — каза Сеспедес, щом се отдалечихме. — Морякът на Сантяго Фистера… Девет години в марокански затвор го докараха дотук.
Свечеряваше се, когато направихме второто посещение. Сеспедес ми го представи като Дрис Ларби — „моят приятел Дрис“, каза той, като го потупваше по гърба. Озовах се пред мароканец с испанско гражданство, говорещ прекрасен испански. Открихме го в квартала на Хиподрума пред „Ямила“, едно от трите нощни заведения, които управляваше — разбрах това по-късно, както и някои други неща. Слизаше от скъпия си двуместен мерцедес. Беше среден на ръст, с много къдрава, черна коса, добре оформена брада. Ръцете бяха от тези, които стискат твоята предпазливо, стремят се да отгатнат какво си намислил. „Моят приятел Дрис“, повтори Сеспедес. Начинът, по който другият го гледаше, едновременно зорко и с уважение, ме накара да се запитам на какви ли подробности от биографията на мароканеца се дължи благоразумното му отношение към бившия правителствен представител. Моят приятел еди-кой си — беше мой ред да ме представи. Проучва живота на Тереса Мендоса. Изстреля го така, от упор, докато другият ми подаваше дясната си ръка, а в лявата държеше дистанционното управление на алармата, насочено към колата. И в този миг тя зави, „иу, иу, иу“, а мигачите й внезапно засвяткаха при активирането на алармата. Тогава въпросният Дрис Ларби ме загледа много внимателно и мълчаливо, докато накрая Сеспедес не избухна в смях.
— Спокойно — рече той. — Не е полицай.
Шумът от счупено стъкло накара Тереса Мендоса да сбърчи вежди. На четвърта маса чупеха втора чаша тази вечер. Размени поглед с Ахмед, сервитьора, и той се отправи натам с метла и лопата, безмълвен както винаги, с черна папийонка, танцуваща свободно под адамовата му ябълка. Въртящите се светлини над малкия празен дансинг прокарваха блестящи ромбове по раираното му сако. Тереса прегледа сметката на един клиент в края на бара, забавляващ се с две от момичетата. Човекът си прекарваше така вече няколко часа и сметката сериозно бе набъбнала: „Уайт Лейбъл“ с лед и вода за него, осем малки бутилки шампанско за момичетата. По-голямата част от шампанското изчезна, отсервирано от Ахмед под предлог, че сменя чашите. Оставаха двадесет минути до затварянето и Тереса неволно слушаше обичайния диалог. Чакам ви отвън. Едната или двете. По-добре двете. Дрис Ларби, шефът, беше непреклонен относно привидния морал. Това беше бар и толкоз. Извън работно време момичетата бяха свободни. Или бяха свободни по принцип, но контролът беше стриктен: петдесет процента за заведението, петдесет процента за заинтересованата страна. Пътуванията и организираните празненства бяха отделно. Там правилата се уточняваха според това с кого, къде и как. Аз съм сериозен бизнесмен, обичаше да казва Дрис. Не прост сутеньор.