Беше вторник, почти в края на май. Не беше много оживена вечер. Дансингът беше празен и никой не слушаше изискания глас на Хулио Иглесиас. Тереса следеше песента и движеше безмълвно устни. На светлината на лампата, осветяваща касата, тя се беше съсредоточила в тетрадката и молива. Смотана вечер, увери се тя. Почти лоша. Много различна от петъците и съботите, когато се налагаше да се вземат момичета от други места, защото „Ямила“ се препълваше: служители, търговци, богати мароканци от другата страна на границата, военни от гарнизона. Прилично средно ниво, без много досадници, освен постоянните. Чисти, млади момичета, приятни на вид, които се подменяха на всеки шест месеца. Дрис ги набираше в Мароко, в крайните квартали на Мелиля, тук-там имаше някоя европейка от полуострова26.
Редовно плащане — винаги много дискретно — на хората на реда и на съответните власти, за да живеят и да те оставят да живееш. Питиета гратис на заместник-началника на полицията и на цивилните инспектори. Образцов бар, с напълно редовни официални документи. Дребни проблеми. Нищо, което Тереса да не познаваше много добре, умножено по безкрайност, от пресните си спомени от Мексико. Разликата бе, че тук хората, макар по-груби в обноските и не толкова любезни, не се стреляха и избиваха. Всичко се правеше много изкусно. Дори — трябваше й доста време, за да свикне с тази мисъл, — имаше хора, които въобще не се оставяха да бъдат подкупени. Грешите, госпожице. Или по-резкия, чисто испански вариант: Направете ми услугата да си наврете това отзад. Истината е, че така животът понякога ставаше по-труден. Но често и се улесняваше. Беше успокояващо да не изпитваш страх от всеки полицай. Или поне не през цялото време.
Ахмед се върна с метлата и лопатата, мина от другата страна на бара и се заговори с трите момичета, които стояха без работа. Тряс. От масата, където пресушаваха бутилките една след друга, се носеха смехове, наздравици и звън на чаши. Ахмед намигна на Тереса, за да я успокои. Всичко е наред. Тази сметка щеше да е тежка, увери се тя, като хвърли поглед на бележките до касовия апарат. Испански и марокански бизнесмени честваха някакво споразумение: саката на облегалките, яките на ризите отворени, вратовръзките в джобовете. Четирима мъже на средна възраст и четири момичета. Фалшивото шампанско „Мое Шандон“ изчезваше бързо от съда с лед: пет бутилки досега и щеше да има още една, докато затворят. Момичетата — две арабки, една еврейка и една испанка — бяха млади, но професионалистки. Дрис никога не спеше с персонала: не си вади оная работа, където си вадиш хляба. Но понякога молеше за това приятели, нещо като инспекция на труда. Първо качество, хвалеше се после той. В моите барове има само първо качество. Ако отзивът се окажеше отрицателен, никога не се отнасяше грубо с момичетата. Задоволяваше се да ги изгони и край. Без последици. В Мелиля не липсваха момичета, при тази нелегална имиграция и кризата. Тук-там се срещаше някое, което да мечтае да отиде в Испания, да стане модел, да стигне до телевизията. Но повечето се примиряваха с разрешителното за работа и законното пребиваване.
Бяха минали малко повече от шест месеца от разговора на Тереса Мендоса с дон Епифанио Варгас в параклиса на свети Малверде. Шест месеца от онази нощ в Кулиакан, Синалоа — нощта след телефонния звън, когато тя започна да бяга и спря едва в някакъв странен град, чието име не бе чувала никога преди. Даваше си сметка за това единствено, ако погледнеше календара. Обърнеше ли поглед назад, имаше чувството, че откакто бе в Мелиля, времето бе спряло. Можеше да са изминали шест месеца, но спокойно можеха да са и шест години. Това място беше последната спирка на пътуването й, както би могло да бъде всяко друго. Току-що пристигнала в Мадрид, настанена в пансион на площад „Аточа“, само с един сак багаж, тя се срещна с човека, с когото я свърза дон Епифанио Варгас. За нейно разочарование, там не можеха да й предложат нищо. Ако желаеше тихо място, далеч от неприятната блъсканица, а също и работа, за да оправдава пребиваването си, докато се уредят документите на двойното й гражданство — бащата испанец за първи път щеше да й послужи за нещо, — Тереса трябваше отново да отпътува. Срещна се в кафе „Небраска“ на булевард „Гран Виа“ с човека на дон Епифанио — млад, припрян, не много разговорлив мъж. Той й предложи две възможности: Галисия или Южна Испания. Ези или тура, приемаш или се махаш. Тереса попита дали в Галисия вали много. Мъжът се усмихна леко, едва-едва, за първи път, откакто разговаряха, и каза „да“. Адски много вали, каза той. Тогава Тереса реши да отиде на юг. Мъжът извади мобилен телефон и отиде на другата маса, за да проведе кратък разговор. След малко се върна и записа на книжна салфетка едно име, един телефонен номер и един град. Имаш директни полети от Мадрид, обясни й той и й подаде парчето хартия. Или от Малага. А дотам — влакове и автобуси. От Малага и Алмерия тръгват и кораби. Като си даде сметка, че тя го гледа недоумяващо, озадачена от корабите и самолетите, той се усмихна за втори и последен път. После й обясни, че отива на място, което е част от Испания, но се намира в Северна Африка, на шестдесет-седемдесет километра от андалуското крайбрежие, близо до Гибралтарския проток. Сеута и Мелиля, уточни той, са испански градове на мароканския бряг. След това остави плик с пари на масата, плати сметката, стана и й пожела късмет. Канеше се вече да си тръгва, когато Тереса понечи да му благодари, да му каже коя е. Мъжът я прекъсна с думите, че не желае да знае как се казва тя, а и въобще не го интересува. Той само изпълнявал дълга си към мексикански приятели, като й помагал с каквото може. Каза й да оползотвори добре парите, които току-що й беше дал. А когато те се свършат и има нужда от още, додаде той с равен тон, без намерение да я обиди, можела да пусне в употреба оная си работа. Тя, рече той на сбогуване и сякаш съжаляваше, че самият той не разполага с подобна работа, е предимството, с което разполагате вие, жените.