— Не беше нищо особено — каза Дрис Ларби. — Нито хубава, нито грозна. Нито много умна, нито много глупава. Но се оказа добра в сметките… Веднага го разбрах, затова я сложих на касата. — Спомни си въпроса, който му бях задал преди, поклати глава и продължи. — … А иначе истината е, че никога не е била от занаята. Поне при мен не беше. Идваше препоръчана от приятели, така че й позволих да избира. От едната страна на бара или от другата, сама решавай, така й казах… Избра да остане зад бара, в началото като сервитьорка. Печелеше по-малко, разбира се. Но там й харесваше.
Разхождахме се покрай баровете между кварталите „Хиподрума“ и „Реал“, край къщите в колониален стил, по прави улици, извеждащи до морето. Нощта беше топла и от саксиите по прозорците се носеше приятен аромат.
— Само един път, може би. Два-три пъти, най-много. Не зная — Дрис Ларби сви рамене. — Тя сама решаваше. Разбирате ли?… Понякога тръгваше с мъж, с когото й се искаше да тръгне, а не за пари.
— А празненствата? — попита Сеспедес.
Мароканецът недоверчиво извърна очи към него. После се обърна към мен, преди да погледне отново Сеспедес. Приличаше на човек, който се извинява за допусната глупост пред непознати. Но от друга страна му беше все едно.
— Празненствата — повтори той.
Дрис Ларби пак ме погледна и се почеса по брадата.
— Това беше различно — отстъпи той, след известен размисъл. — Понякога организирах сбирки от другата страна на границата…
Сега Сеспедес се смееше злорадо.
— Прословутите ти фиести — каза той.
— Е, добре. Вече знаете — мароканецът го наблюдаваше, сякаш се мъчеше да си спомни колко наистина онзи знаеше. Сетне извърна отново очи, чувстваше се неловко. — Хора от там…
— Там е Мароко — уточни Сеспедес заради мен. — Има предвид важни личности: политици или полицейски началници — изви устни в лисича усмивка. — Моят приятел Дрис винаги е имал добри партньори.
Мароканецът се усмихна насила, докато палеше нисконикотинова цигара. А аз се запитах колко ли неща за него и партньорите му трябва да са фигурирали в тайните архиви на Сеспедес. Достатъчно, предположих, за да се ползваме сега от привилегията да провеждаме този разговор:
— Тя ходеше ли на тези сбирки? — попитах аз.
Ларби направи двусмислен жест.
— Не зная. Сигурно е била на някоя. Ами… Тя си знаеше — изглежда размисли малко, като изучаваше Сеспедес с крайчеца на окото, и накрая потвърди, без особено желание. — Истината е, че в крайна сметка отиде само няколко пъти. Там аз не се месех, защото тия сбирки не бяха, за да изкарвам пари от жените, а за друг вид сделки. Момичетата бяха като допълнение. Подарък. Но никога не съм казвал на Тереса да идва… Направи го, защото искаше. Помоли ме.