Не разполагаше с много време. Беше си забравила и часовника, но видя, че още не бе мръкнало. Улицата изглеждаше спокойна, обичайният трафик, случайни минувачи, наблизо нямаше никой. Остави десет песос на масата и се надигна бавно, стискайки сака. Не се осмели да погледне лицето си в огледалото на излизане. На ъгъла едно момче продаваше разхладителни напитки, цигари и вестници, поставени върху амбалажен картон, на който се четеше „Самсунг“. Купи кутия „Фарос“ и кибрит, погледна крадешком зад гърба си и продължи пътя си умишлено бавно. Ситуацията. Една паркирана кола, един полицай, един мъж, който метеше тротоара, я накараха да трепне. Мускулите на гърба я заболяха отново, усещаше горчив вкус в устата си. Токчетата пак я затрудняваха. Ако я видеше сега Гуеро, помисли си тя, щеше да й се изсмее. Наум го наруга за това. Къде е сега смехът ти, негоднико, след като я закъса така. Къде е надменността ти на истински мъжкар и голям смелчага. Като минаваше покрай една кръчма, долови мирис на препечено месо и горчивият вкус в устата й стана по-силен. Спря, влезе в един вход и повърна струя сок от нопал.
Познавах Кулиакан. Преди срещата с Тереса Мендоса вече бях ходил там, съвсем в началото, когато започвах да проучвам живота й и тя беше само смътно професионално предизвикателство под формата на няколко снимки и изрезки от вестници. Върнах се и по-късно, когато всичко свърши, и най-сетне разполагах с това, от което се нуждаех: факти, имена, места. Сега мога да го подредя без празнини, освен неизбежните или уместните. Ще кажа също, че всичко започна преди време, на един обяд с Рене Делгадо, директор на областния вестник „Реформа“. С Рене сме стари приятели от времето, когато като млади репортери живеехме в една стая в хотел „Интернасионал“ в Манагуа, по време на войната срещу Сомоса. Сега се виждаме при пътуванията ми до Мексико, за да споделим меланхолията, бръчките и белите си коси. Тогава, докато ядяхме ескамоле11 и пилешки хапки в „Сан Анхел Ин“, той ми предложи тази работа.
— Ти си испанец, имаш добри контакти там. Напиши ни един обширен репортаж за нея.
Отказах, докато се опитвах да не позволя съдържанието на една от хапките да се стече по брадичката ми.
— Вече не съм репортер. Сега си измислям всичко сам и не падам под четиристотин страници.
— Направи го по твоя начин — настоя Рене. — Някакъв шибан литературен репортаж.
Привърших с хапката и обсъдихме всички „за“ и „против“. Двоумях се до кафето и първата пура „Дон Хулиан“, точно когато Рене ме заплаши, че ще извика мариачите. Но сметката му излезе крива: репортажът за „Реформа“ се превърна в частен литературен проект, макар че приятелят ми не се засегна особено. Напротив: на следващия ден предостави на мое разположение най-добрите си връзки по тихоокеанското крайбрежие и във федералната полиция, за да мога да попълня тъмните години в историята. Етапът от живота на Тереса Мендоса, непознат в Испания и едва открехнат в Мексико.
— Поне ще ти направим рецензия — рече той. — Негодник.
Дотогава беше известно само, че е живяла в „Лас Сиете Готас“, много беден квартал на Кулиакан, и че е родена от майка мексиканка и баща испанец. Знаеше се още, че е изоставила учението в първите класове и че е била продавачка в магазин за шапки на пазара „Буелна“, а после касиерка в обменно бюро на улица „Хуарес“. Докато един следобед, на Задушница — иронично предзнаменование — животът не я изправил на пътя на Раймундо Давила Пара, пилот на заплата в картела Хуарес, познат в онези среди като Гуеро12 Давила, заради светлата коса, сините очи и вида си на гринго. Всичко това се знаеше повече от легендата, изтъкана около Тереса Мендоса, отколкото от точни данни, така че, за да осветля тази част от биографията й, заминах за столицата на щата Синалоа, на западното крайбрежие, срещу Калифорнийския залив, и се разходих из улиците и заведенията. Дори минах по същия път, или почти същия, който тя бе извървяла след телефонното обаждане и напускането на дома, в който беше живяла с Гуеро Давила. Така се оказах пред гнезденцето, обитавано от двамата в продължение на две години: удобна и тиха къщичка на два етажа, със заден двор, мирти и бугенвилии на вратата, разположена в югоизточната част на „Лас Кинтас“, квартал на наркотрафиканти средна класа, на които работите им вървят добре, но не толкова, че да си позволят луксозно имение в квартала за избраници „Чапултепек“. После вървях под кралските палми и мангови дървета. При пазара се спрях, за да погледам младите момичета. С мобилен телефон в едната ръка и калкулатор в другата, те сменяха валута насред улицата. Казано по друг начин, изпираха в мексиканско песо парите на шофьорите на спиращите до тях коли с техните пачки долари с мирис на първокласен хашиш от планината или на бял прах. В този град, където незаконното често беше обществен договор и начин на живот — една известна фраза гласи, че да работиш срещу закона е семейна традиция, — Тереса Мендоса е била за известно време едно от тези момичета, докато до нея не спрял един черен, мощен форд бронко. Раймундо Давила Пара спуснал тъмното стъкло на прозорчето и останал загледан в нея от шофьорското си място. От този миг животът й се променил завинаги.