Лаура Себастиън
Кралица на жарта
Принцесата на пепелта #3
На всички момичета, които никога не са се чувствали достатъчно да бъдат главни героини в своите истории.
Вие сте, момичета!
Пролог
Голяма част от първите си шест години прекарвах в страх от трона на майка си — така, както другите деца се страхуват от чудовища, които се спотайват под леглото. Тронът наистина изглеждаше страшен: висок и черен като сянка, с остри ръбове, изваяни във формата на мрачни пламъци. Спомням си колко сигурна бях, че докосна ли го, ще се подпаля.
Всеки ден виждах майка си седнала на този трон и вярвах, че самият той я задържа там, представях си как обсидиановите му пръсти се забиват в кожата й. Виждах как я преобразява в съвсем различен човек — човек, когото не познавах. Жената, която беше центърът на моя свят, майката с благ глас, която ме целуваше по челото и ме държеше в скута си, която всяка вечер ме приспиваше с песен — тази жена вече не съществуваше. Седнеше ли на трона, някаква непозната се вселяваше в тялото й — непозната, чийто глас ехтеше в залата, а гърбът й се изпъваше като тетива. Произнасяше думите внимателно, авторитетно, без следа от усмивка в гласа й. Когато тронът най-накрая я освобождаваше, тя се надигаше, съвсем изтощена.
Сега съм голяма и знам, че тронът не беше чудовище, не и такова, каквото си мислех. Знам, че той не държеше майка ми физически. Знам, че докато седеше на него, тя не преставаше да бъде самата себе си. Но разбирам и друго — че в известен смисъл бях права. Седнала на трона, тя никога не беше съвсем същият човек.
През повечето време майка ми принадлежеше само на мен; когато седеше на трона, тя принадлежеше на всички.
Разплата
Излизам с разтреперани крака от пещерата и едва не ослепявам от слънцето. Повдигам натежалата си, пулсираща от болка ръка и закривам очите си, но дори това леко движение кара света да се завърти. Коленете ми се подгъват и земята се надига насреща ми, твърда и осеяна с остри камъни. Заболява ме, но, о, колко е хубаво да лежа на земята, да вдишвам чистия въздух, да виждам светлината, макар че всички тези усещания наведнъж ми идват твърде нанагорно!
Гърлото ми е пресъхнало. Боли ме дори да дишам. Усещам засъхнала кръв по пръстите си, по ръцете си, в косата си. Някакво кътче на съзнанието ми разбира, че тази кръв е моя, но не мога да определя откъде идва. На мястото на спомените ми се разстила пустиня — спомням си, че влязох в пещерата, спомням си, че чувах как приятелите ми ме умоляват да се върна. А после… нищо.
— Тео! — провиква се глас — познат, но идва от толкова далеч! Земята се разтърсва от тропота на хиляди стъпки, които карат главата ми да тупти от болка. Мъча се да се защитя от пронизващия звук и се свивам на кълбо.
Нечии ръце докосват кожата ми — първо китките, а сетне и онази точка зад ухото, в която може да се усети пулсът. Толкова са студени, не цялата настръхвам.
— Тя…? — чувам глас. Блейз. Мъча се да изрека името му, но от устните ми не излиза нито звук.
— Жива е, но пулсът й е слаб, а кожата й гори — отвръща друг глас. Херон. — Трябва да я занесем вътре.
Две ръце ме вдигат и ме понасят. Мисля, че е Херон. Отново се опитвам да кажа нещо, но не мога да издам нито звук.
— Арт, наметалото ти! — обажда се Херон. Усещам как гърдите му пулсират до бузата ми. — Покрий й главата. Очите й са прекалено чувствителни.
— Да, помня — отвръща Арт. Изшумолява тъканта от наметалото на Арт, което пада над очите ми, и отново обвива в мрак целия ми свят.
Този път си позволявам да потъна в тъмнината. Сега съм в ръцете на приятелите си — значи, на сигурно място.
Когато отново отварям очи, лежа на тясно легло в някаква палатка, а яркото слънце се процежда през плътната бяла памучна материя, така че е поносимо. Главата ми все още тупти, но сега усещането е притъпено и някак далечно. Гърлото ми вече не е пресъхнало и разранено и ако се съсредоточа, мога да си спомня, макар и смътно, как Артемизия налива вода в отворената ми уста. Възглавницата под главата ми е още влажна, защото струйката невинаги успяваше да попадне където трябва.
Сега обаче съм сама.
Насилвам се да седна, макар че това усилва болката, която пронизва всеки нерв в тялото ми. Рано или късно каловаксийците ще се върнат, а кой може да каже докога Крес ще остави Сьорен жив? Трябва да направим толкова неща, а нямаме време.
Спускам босите си крака на пръстения под и се оттласквам нагоре. Докато се изправям, чергилото се отваря и Херон навежда високото си тяло, за да се провре през тесния отвор. Когато ме вижда будна и на крака, той се поколебава и примигва няколко пъти, за да се увери, че не си въобразява.