— Ами Сьорен? — обажда се тихо Ерик. Отдавна не беше проговарял, почти съм забравила, че присъства. — Тео, ти обеща, че ще направим всичко възможно да го спасим.
Прехапвам устна. Част от мен копнее единствено да се запътя право към столицата, готова да подпаля пожар с върха на пръстите си, да изгоря всичко и всеки, който стои между мен и Сьорен. Но ако беше тук, самият той щеше да ме нарече глупачка, задето изобщо мисля за подобна възможност.
— Принцът е последната ни грижа — казва Сандрин, преди да кажа нещо.
— Той и бездруго навярно вече е мъртъв — добавя Драгонсбейн. — Искаш да организираш спасяване на труп.
— Добре се отървахме — добавя Майли.
Лицето на Ерик се изкривява от разочарование. Сигурно едва се сдържа да не изкрещи. Не го обвинявам — не знам какво преживява Сьорен точно сега, но със сигурност не е приятно. Но те са прави — не можем да поставим живота на един човек пред живота на хиляди други.
— Знам какво обещах, но в момента Сьорен не може да бъде основната ни грижа — поглеждам към Ерик. — Той тръгна с Крес, за да защити всички нас, и това беше благородна постъпка. Ако се опитаме да го спасим сега, както искаш ти, това означава да пренебрегнем неговата саможертва. Сигурна съм, че ако можехме да го попитаме какво да направим, и той щеше да каже същото.
На лицето на Ерик се изписват стъписване и болка, а после чертите му застиват в каменна маска, която му придава обезпокоителна прилика с императора, баща му. Без да каже нито дума повече, той излиза от стаята и затръшва вратата зад гърба си с такава сила, че очаквам да се разцепи.
В помещението се възцарява неловка тишина, която аз прекъсвам:
— Някой има ли по-добър план от този за Водната мина? — питам аз.
— Ти нямаш план за Водната мина — напомня ми благо Драгонсбейн. — Имаш идея.
— И трябва бързо да я приведем в действие, ако искаме да сработи — отвръщам аз. — Тръгваме призори. Ще уточняваме подробностите по пътя. Освен ако на някого не му хрумва нещо по-добро?
Оглеждам кабинета, но никой, дори и Майли, не казва нищо.
— Добре! — отсичам. — Пратете вест на войниците. Нека се отправят към гората Перея колкото се може по-бързо. Ще се срещнем там, ще се прегрупираме и ще нападнем.
Ерик не се е отдалечил — чака ме пред сградата, която играе ролята на кабинет.
— Ти ми каза, че ще спасим Сьорен! — възкликва той веднага щом ме вижда. — Обеща!
Поглеждам го в очите, преди да сведа поглед.
— Знам, че обещах — отвръщам. — Но те са прави, Ерик. Ако спасим Сьорен точно сега, това ще бъде за сметка на всички останали. А и няма пряк път, по който да тръгнем към столицата и да стигнем живи там. Знаеш, че е така.
Ерик затваря очи, стисва ги силно и поклаща глава.
— Той ми е брат, Тео! — промълвява и гласът му секва. — Не можем да го оставим да умре!
— Няма как да сме сигурни, че ще умре — възразявам, макар думите ми да прозвучават наивно дори в собствените ми уши. — Крес не би си направила труда да го води чак в столицата само за да го убие. Ако е искала да го убие, щеше да го направи още тук. Щом го е оставила жив, значи има причина.
— Да подложи един принц изменник на публична екзекуция, е достатъчна причина — казва Ерик.
— Властта на Крес е нестабилна, а в столицата има много хора, които вярват, че Сьорен е законният наследник. Най-сигурният начин да задържи трона, е да се омъжи за него.
— Това са само предположения — възразява той.
Вдигам рамене.
— Твоите опасения също са предположения — изтъквам. — Но аз познавам Крес. Тя е прекалено умна, за да го убие, преди да се опита да го използва за своите цели.
— Дори и да си права, Сьорен няма да се съгласи — настоява Ерик и гласът му става по-тих.
Стомахът ми се свива. Крес не е толкова жестока, колкото императора — опитвам се да се успокоя, но не съм сигурна дали е вярно. Някогашната ми приятелка е прекършена и вече не знам на какво е способна.
— Той може да издържи мъченията — казвам аз и се опитвам да прогоня от ума си мисълта за Крес.
Мъченията. Ехото от думата кънти във въздуха, силно и остро, и оцветява самия въздух, който дишаме. Прилошава ми при мисълта, че може да измъчват Сьорен — да го измъчват заради мен. Защото аз се съгласих на условията на Крес и изпих отровата й, макар че Сьорен ме умоляваше да не го правя.
— Обеща ми — казва отново Ерик и думите му ме пронизват като кинжали.
— И как щях да изглеждам, ако се бях съгласила, Ерик? — питам аз и в гласа ми се прокрадва раздразнение. — Аз бях най-младата в тази стая, те трябваше да ме възприемат като своя равна, не като младо момиче, което се опитва да спаси момче, защото се е поболяло от любов. Ще намерим начин да спасим Сьорен — аз наистина възнамерявам да удържа на обещанието си, но трябва да действаме умно. Моля те, имай ми доверие.