Ерик се поколебава и аз се уплашвам, че ще ме отхвърли. Той обаче се усмихва мрачно.
— Каква ирония! — отбелязва той. — Не мисля, че Сьорен някога е проявявал търпение, когато става дума за теб.
Думите му са като плесница в лицето ми. Стомахът ми се свива от чувство на вина.
— Навярно си прав — отвръщам аз. — Но виж какво му струва това. Аз не мога да си позволя да допусна подобни грешки — прекалено много хора зависят от мен.
Партньорство
Има една стара астрейска балада, посветена на залеза на слънцето над Калодийско море. Споменът ми за нея едва-едва просветва в периферията на паметта ми, разпокъсан и смътен, съвсем неясен и мъглив. Сега обаче чувам тази призрачна мелодия, докато гледам как яркият оранжев диск на слънцето потъва отвъд хоризонта и облива с топлия си пурпур назъбените върхове на извисяващата се над нас планинска верига, обагря небето във виолетови, розово-оранжеви и тюркоазени оттенъци, а там, където небето е най-тъмно, вече проблясват бледи звезди.
У дома съм — тази мисъл свива гнездо в гърдите ми, които сякаш не искат да я пуснат да си отиде никога повече.
Оставам поразена. Знаех, че вече съм в Астрея още откакто преди седмици стъпих на брега, но не мисля, че до този миг наистина разбирах какво означава това. Върнах се у дома и ако зависи от мен, никога вече няма да напусна тези брегове.
— Ако си приключила с цивренето по залеза, можем да започваме — обажда се Артемизия, макар че и в нейния глас се долавя вълнение.
Обръщам гръб на залеза и тръгвам към нея и Херон. Изтощението на Артемизия изглежда по-осезаемо заради раздразнителността й, но го съзирам и у Херон — в приведените му рамене и уморения му поглед. Ако беше станало на тяхната, сега щяха да си седят в столовата и да пълнят чиниите си догоре с храна, а после да поведат приятен разговор, след който да заспят дълбоко и да не се събудят цяла нощ. Вместо това те ме последваха сред пущинаците на планинската верига само с няколко сухара и парченца сушено месо, с които да залъжат глада си.
И го направиха, защото аз ги помолих. Не като кралица — такава молба може би щеше да подейства на Херон, но Арт щеше да ми отвърне с няколко цветисти предложения какво да направя с короната си. Не, те ме последваха като мои приятели и аз съм им благодарна за това.
До неотдавна си мислех, че съм неспособна да се доверя на когото и да било, а сега съм готова да поверя всичко на тях двамата.
Точно затова ги довлякох насред планините, далеч от любопитните очи на другите.
Поемам си дълбоко дъх, поглеждам ръцете си и върху дланите ми се появяват огнени кълба.
Херон вече ме е виждал как го правя, но Артемизия гледа замислено ръцете ми.
— Не е лошо — казва тя. — Но това го можеше и преди мината, дори преди отровата.
Херон се обръща към нея с отворена от изненада уста. Изведнъж осъзнавам, че никога не съм му споменавала за това.
— Какво е можела? — Той отново се взира в мен. — Какво си можела?
Въздъхвам, затварям длани и потушавам пламъците.
— Тогава не беше същото — обръщам се и към двамата. — Не можех да го контролирам, а и не беше толкова силно. Да, усещах горещина, изгаряща жега, но не и пламъци. Изобщо не беше същото.
Херон все още стои със зяпнала уста, но след секунда се окопитва.
— Никога не си ми казвала.
Вдигам рамене.
— Не съм казала на никого. Арт разбра по случайност. Известно време си мислех, че може би полудявам или съм прокълната… Не знам. Струваше ми се, че е по-лесно да нося това бреме сама.
— Както в столицата, когато не ни каза, че императорът иска да се ожени за теб? — пита той и поклаща разочаровано глава. — Трябваше да ни кажеш. И Блейз ли не е знаел?
— Не — отговарям и отклонявам погледа си. — Той си има достатъчно грижи. Не исках и аз да му създавам нови.
Херон грижливо претегля следващите си думи.
— Затова ли сега не е с нас?
Отначало не казвам нищо, само скръствам ръце пред гърдите си.
— И двамата решихме, че ще ни се отрази добре да се поотдалечим един от друг — отговарям най-накрая, като внимавам в гласа ми да не се прокрадне никакво чувство.
Артемизия изсумтява.
— Ще видим докога ще издържите! Вие двамата си приличате като две капки вода. Нуждаете се един от друг — както морето от луната.