Думите й предизвикват раздразнение дълбоко в мен.
— Е, добре, той самият ми заяви, че аз не се нуждая от него, а в момента нямам нито време, нито сила да успокоявам егото му. А освен това, щом е решил да се втурне презглава към собственото си унищожение, това си е негов избор, но аз няма да стоя и да го насърчавам.
Артемизия и Херон си разменят погледи, чието значение не мога да разгадая.
— Добре — въздъхва Артемизия, — значи можеш с лекота да призоваваш пламъците, а според Херон ти можеш да променяш тяхната структура, което е… нещо различно. Но сама по себе си тази твоя дарба няма дати свърши работа, когато трябва да я използваш срещу враг.
Враг. Благодарна съм й, че се изразява така неопределено, вместо да изрече името на Крес. Дали някога ще престана да усещам как някой сякаш забива нож в ребрата ми, щом чуя нейното име? Прогонвам я от ума си и се съсредоточавам върху огъня, с двете си ръце го съживявам.
Артемизия ми прави знак да се приближа.
— Хайде пак да се упражняваме в бой — казва тя със саркастична усмивка. — Пробвай да ги хвърляш.
Предложението й ме стряска.
— По теб ли? — питам. — Не искам да те нараня.
Артемизия се смее.
— Ти май наистина си въобразяваш, че ще можеш! Колко си сладка само!
Поглеждам към Херон, който изглежда примирен, макар и нащрек. Той ми кимва в съгласие. Замахвам с дясната си ръка назад, а после я изтласквам напред, като си представям огъня като кълбо. То излита от ръката ми, но веднага щом се озовава във въздуха, се свива и се превръща в облак дим.
— Виждаш ли? — пита Артемизия. — Нали ти казах, че няма да ме нараниш.
Намръщвам се и правя нов опит с лявата ръка, но се случва същото.
— Ампелио можеше да хвърля огън — казвам аз. — Изглеждаше така, сякаш го прави с лекота.
— Можеш да постигнеш това — да хвърляш всичко с лекота, стига да си се упражнявал достатъчно — отговаря Херон. — Колкото повече се отдалечава огънят от теб, толкова повече отслабва. Трябва да хвърлиш не само пламъка, а и своята сила с него.
— Звучи просто, но не знам как да го направя — признавам.
— Съсредоточи се и се упражнявай — отвръща Херон. — Сега опитай пак, но изпрати силата си, а не само самия пламък. Камъкът на Духа трябва да ти помогне. Представи си, че преливаш силата си в него.
Докосвам камъка на Ампелио, който виси на шията ми, и си поемам дъх, за да се успокоя, преди отново да призова в дясната си ръка огнено кълбо.
— Още ли искаш да го хвърля към теб? — обръщам се към Артемизия.
Тя се усмихва широко.
— Хвърляй с всички сили.
Когато запращам кълбото, усещам усилието не само в ръката, а и в гърдите си. Камъкът на Ампелио пулсира върху кожата ми като второ сърце. Този път огънят запазва формата си, след като излита от ръката ми, но отслабва, докато се носи във въздуха. Артемизия вдига ръка, преди да е достигнало до нея, от върховете на пръстите й бликва вода и превръща огненото кълбо в пяна.
— Сега е по-добре — казва тя. — Но още е слабо. Хайде пак!
Когато се отправяме обратно към подножието на планината, усещам, че ме болят всички мускули. Уроците с меч направо ми липсват. Но колкото и да ме боли, се чувствам цялостна и умиротворена за пръв път от много дълго време. Чувствам се завършена. Знам, че това е само началото и че все още не мога да устоя на силата на Крес, но съм напът да го постигна и за днес това е достатъчно.
— Значи, няма да отидеш в столицата и да спасиш Сьорен — казва Артемизия, докато двете слизаме по криволичещата пътека обратно към лагера.
Мисълта за Сьорен ме кара да се чувствам, сякаш слизам по стълбище и очаквам стъпалата да са с едно по-малко. Кара ме да губя равновесие.
— Не — отговарям с надеждата в гласа ми да звучи по-голяма сигурност, отколкото изпитвам в душата си. — Ще бъде глупаво да се втурна натам без достатъчно войници, без план. Ако Сьорен беше тук, щеше да ни каже същото.
— Постъпваш правилно — кимва Артемизия. — И освен това, като не постави на първо място живота на вражеския принц, ти запази престижа си пред съюзниците, чиято подкрепа в най-добрия случай е несигурна.
— Той не ни е враг — въздъхвам аз.
Артемизия поклаща глава.
— Ние го знаем след всичко, което се случи, навярно и други го вярват, но има широка пропаст между това да е враг и да е един от нас, а тази пропаст никога няма да бъде пресечена от него.
— Знам — съгласявам се. — Но обещах на Ерик, че ще го спасим. И наистина ще го спасим, когато е възможно.
Чертите на Херон придобиват сурово изражение.