— Ерик е по-безразсъден от теб — казва той с тих глас. — Няма да успееш да го залъжеш с обещания, а ние имаме нужда от войниците на гораките, колкото и да са малобройни, щом ще се изправим срещу каловаксийците.
— Ерик има слабо влияние над гораките — казва пренебрежително Артемизия. — Той е копелето на императора, а сега, когато майка му вече не е… — Тя млъква и поглежда към мен, а аз много внимавам да не реагирам по никакъв начин. — Сега, когато нея вече я няма, властта му е по-слаба откогато и да било преди. Ако наистина реши да се откаже от съюза с нас и предпочете да тръгне да спасява своя брат, каловаксиеца, навярно ще трябва да го стори сам. Едва ли е толкова глупав, че да не го проумява.
— Той току-що загуби майка си, а Сьорен е единственият роднина, който му остана — казва Херон. — Той не е глупав. Разбира какъв риск поема. Но навярно не се притеснява от този риск.
Преди двете с Арт да отговорим, Херон забързва крачка и ни оставя на метър зад гърба си.
— Те двамата прекарват много време заедно — казва Арт, когато той вече не може да ни чуе. В гласа й звучи тревога.
Не се учудвам. Ерик ми каза, че се интересува от Херон, и макар че Херон е много по-сдържан в сърдечните дела, аз си спомням колко лесно се изчервява в компанията на Ерик, колко срамежливо и неловко става поведението му изведнъж.
— Откога? — питам.
Тя свива рамене.
— Херон, за разлика от някои други, не е човек, който обича да споделя подробности от личния си живот — казва тя и поглежда многозначително към мен. — Но мисля, че всичко започна с моло вару2. Понякога го сварвах с него — пишеше едни съобщения, четеше други, но когато го питах дали има новини от гораките, той отговаряше, че няма. Каквото и да се е случило, след битката нещата сякаш се развиха бързо. Херон и Ерик прекарват заедно почти всяка нощ.
— Това е много хубаво — отговарям. — Мисля, че и двамата имат нужда от утеха и близост. И двамата понесоха такива загуби! Радвам се, че поне са намерили нещо позитивно насред цялата тази война, болката и скръбта.
— Може би наистина е хубаво — отстъпва Артемизия и присвива очи. — Но всичко се разви толкова бързо… Загубата на Леонидас съкруши Херон. Когато го срещнах, след като беше избягал от Земната мина, той беше като сянка на човек — целият в отворени рани и счупени парченца. През последната година с цената на много усилия успя отново да се възстанови и да възвърне предишния си вид. Фактът, че има теб и цел пред себе си, му помогна много повече, отколкото си даваш сметка. Това е странното у Херон: повечето хора, които са загубили толкова много, се затварят в себе си. Точно така успяхме да оцелеем аз и ти, а мисля, че за Блейз това важи още повече. Но Херон е различен. Той не държи хората на една ръка разстояние. Вкопчва се в тях като удавник. Възхищавам му се, но и се страхувам за него. Не искам отново да го видя с разбито сърце.
В гласа й звучи недвусмислено предупреждение.
— Ще направя всичко по силите си, за да задържа Ерик на наша страна — уверявам я аз. — Но не знаех, че си такава романтичка.
Артемизия ме поглежда гневно.
— Не съм! — отвръща рязко. — Просто не мога да понасям някой да стои, увесил нос.
— Разбира се — съгласявам се аз.
— И ти не си такава, увесила нос — продължава тя. — Мислех си, че точно така ще стане. Привърза се към принкити — онзи принц Сьорен. Както и към Блейз, като стана дума за това. А сега нито единият, нито другият е тук.
Прехапвам долната си устна.
— Няма да те лъжа и да ти кажа, че Сьорен не ми липсва. Разбира се, че ми липсва. Блейз също, както и онова, което бяхме преди един за друг. Но Блейз каза, че в края на краищата аз винаги ще избирам Астрея, а точно сега Астрея наистина има нужда от мен. Няма как да й помогна, ако се тревожа за някого, който няма достатъчно здрав разум да се тревожи за себе си.
Артемизия ми хвърля кос поглед и кимва решително.
— Правилно! — заявява тя. — Е, вече няма нужда да говорим за сърдечните ти болки — нито сега, нито когато и да било.
Известно време не казвам нищо, а после й задавам въпроса, който ме гложди от известно време.
— А твоите сърдечни болки? — питам я. — Отдавна не съм виждала Спирос. От Ста Криверо насам.
— О, тук е, но мисля, че нарочно стои настрана от мен и следователно от теб — свива рамене тя. — Май съм наранила чувствата му.
— Струваше ми се, че те харесва — казвам аз. — Не само като приятелка, а като нещо по-различно.
Арт се засмива.
— Да, той не беше особено деликатен. Точно затова нараних чувствата му.