Виждам как газът започва да й въздейства, виждам как очите на жената стават безжизнени, а раменете й увисват — също както при Лайъс.
— Убивай всеки, когото виждаш пред себе си! — провиква се подобието на Крес с висок, ведър, почти замаян от радост глас. — И не спирай, докато не ти кажа!
Откликът е незабавен — ръката на жената стисва дръжката на камата. Без колебание тя се хвърля напред и забива острието в корема на най-близкия мъж. Още преди тялото му да се е свлякло на земята, тя вече е преминала към следващия. Хората са наблъскани толкова близо един до друг, че й е лесно да се движи от човек на човек. За броени секунди падат дузина тела, а въздухът се раздира от десетки викове. Но все пак тя е само една и колкото и да са уплашени хората около нея, сред тях все още има готови да се борят. Скоро я притискат до земята и й изтръгват камата.
Всичко свършва по-скоро, отколкото си мислех, и макар около жената се издигат многобройни трупове, поне не може да продължава да убива. Но още щом поглеждам към Крес, осъзнавам, че това е само част от плана й.
— Знаеш ли защо избрах именно нея? — пита тя. — Защо избрах всички тях, за да ги превърна в свои оръдия?
Без да дочака отговор, тя отново посочва към подобието си, което пуска в безумието си още нещо — камък на Духа, блестящ, тъмносин Воден камък.
— Не! — прошепвам, но е късно. Разбирам какво ще последва секунда преди да се е случило, преди жената, прикована към земята, да започне да се гърчи. От гърлото й се изтръгва силен вик.
— Давай! — провиква се към нея подобието. — И убий колкото може повече хора!
Веднага след последната дума жената заблестява също като момичето, което видях на бойното поле в Огнената мина. В един миг тя е жена, а в следващия през кожата й изригва тайфун и стотината души около нея започват да се давят във въздуха, да плюят вода, да се задушават от нея, да падат на колене като трупове, пълни с вода, подути и посинели.
Виковете умират с нея и насред стъписаните астрейци извън обхвата й настъпва мълчание, което отеква в костите ми. Повдига ми се, но подобията само се усмихват и наблюдават хаоса, който се разразява. Девет от тях все още държат кълбата с веластра, готови да повторят кошмара.
— Не! — изкрещявам и стисвам здраво парапета с две ръце. Преглъщам и заговарям по-тихо: — Спри, Крес!
— Значи приемаш условията ми? — пита тя и вдига вежди.
Не мога да й дам отговор. Умът ми лудо препуска. Сега в двореца има повече воини в битка, отколкото роби в двора — логиката ми подсказва, че не бива да се предавам. Дори хората долу да умрат, Астрея пак може да победи. Ще отвоюваме страната си и ще я построим наново. Ала ще я построим върху костите на невинни. Каква страна ще бъде това?
Свободна. Страна, която има бъдеще.
Ти винаги се бориш преди всичко заради Астрея — каза ми веднъж Блейз и имаше право.
Изборът е труден, да, но не и невъзможен.
Преглъщам, правя крачка назад и протягам ръка зад гърба си, за да намеря Херон или Блейз, да намеря някаква утеха, преди да дам заповедта, която ще обрече хиляди хора. Зад мен обаче няма нищо — само въздух. Заслушвам се внимателно, но не долавям никакви звуци — нито дишане, нито раздвижване.
— Какво правиш? — пита Крес и сбърчва нос.
— Мисля — отговарям, без да се налага да лъжа. Мозъкът ми прехвърля какви ли не възможности за това къде може да са Херон и Блейз, какво са замислили. Част от мен се бои, че каквото и да е то, може да ги изложи на опасност, може да направи нещата още по-лоши за всички. Но те ме последваха дотук. Довериха ми се. Сега е мой ред да им се доверя, а това означава да спечеля още време.
— Какво има да мислиш? — усмихва се презрително Крес. — Смятам, че като се вземе предвид всичко, аз съм ужасно великодушна. Ти ме уби, Тео — или поне ми причини нещо, равносилно на смъртта. А аз дори няма да ти отвърна със същото. Според мен това е проява на върховна доброта.
— Имам нужда от още информация, преди да реша каквото и да било — казвам аз и оглеждам прозорците към градината, подобията зад всеки един от тях. На мястото на Блейз или Херон щях да започна точно оттам, но те могат да елиминират две — най-много две — едновременно, а насреща ни са девет подобия със смъртоносни сфери. В мига, в който нещо сполети две от тях, другите седем ще пуснат веластрата, която държат.
— А вектурийците? — обръщам се към Крес. — Какво ще стане с тях?
Крес вдига рамене без особен интерес.
— Чух, че една от дъщерите на вожда се сражава редом с теб и предвожда вектурийците в армията ти. Вождът може да се съгласи на размяна, но чух, че имал толкова много деца, че едва ли едно от тях е толкова важно.