— А Сьорен? — продължавам аз и се навеждам над парапета, опитвайки се да разгледам по-добре градината, без да събуждам подозрения. Не се учудвам, че петте врати към нея са затворени. Сигурна съм, че са и заключени и от другата страна има стражи. Крес не обича да рискува.
— Предишния път бях прекалено милостива с него — казва Крес замислено. — Той е предател и заслужава да умре като предател — разчекнат на части от четири коня. Ще набием главата му на копие.
Чувам думите й, но в действителност не я слушам. С крайчеца на окото си забелязвам на лунната светлина някакъв проблясък — едва доловимо сияние, което нямаше да видя, ако не го търсех. Ето го там — на един балкон високо над градината. Прекалено високо, за да представлява заплаха.
Намръщвам се и се опитвам да разбера какво прави Херон.
— Е? — пита Крес и ме принуждава отново да насоча вниманието си към нея. — Какво избираш, Тора? Времето изтича.
Въздухът около мен се раздвижва, побутва ме напред, но клоните на дървото в центъра на градината остават неподвижни. С оглушително туптящо сърце и очи, приковани във високия балкон, пристъпвам към парапета и подпирам ръце на него, от двете страни на тялото си.
— Тора? — настоява Крес с остър глас.
Вятърът ме натиска още по-силно по гърба и аз преглъщам, осъзнала какво иска да направя Херон. Да скоча на сляпо доверие — съвсем буквално.
Поглеждам през рамо към Кресцентия.
— Свобода — казвам й аз. — Това избирам. Свобода за себе си и за всички други астрейци.
Преди да успее да отвърне, се надигам над парапета и скачам.
Усещам, че пропадам неконтролируемо във въздуха, че летя право към тълпата плачещи астрейци долу, но после порив на вятъра ме улавя, повдига ме и ме отнася до скелетните клони на самотното дърво. Задрасквам по клоните, вкопчвам се здраво и успявам да се закрепя сравнително устойчиво върху един по-дебел клон близо до дънера.
— Атака! — изкрещява Крес с пронизителен глас, от който ушите ми писват.
Без да губят време, нейните подобия хвърлят кълбата с веластра с едно-единствено синхронизирано движение към тълпата долу. Кълбата обаче не стигат до камъните в двора. Не се разбиват. Вместо това за миг увисват във въздуха и се понасят високо в небето, по-високо дори от най-високите кули на двореца, и се разбиват там — прекалено далеч, за да наранят някого.
Крес надава писък на безсилие, който прокънтява оглушително в ушите ми.
— Огън! — изкрещява тя на подобията си. — Изгорете всички!
Подобията се подчиняват незабавно и над градината завалява дъжд от огън — топка след топка, неспирно, но и те не стигат до долу. Угасват над главите на хората.
Вятърът на Херон — досещам се аз.
— Продължавайте! — виква Крес. — Щитът няма да издържи вечно!
Стомахът ми се свива, защото осъзнавам, че е права — дори и силата на Херон си има граници, а освен това е много по-трудно да поддържаш щит от вятър над цяла градина, отколкото да хвърляш огнени кълба. Призовавам собствения си пламък и го насочвам към Крес, но виждам, че щитът действа и в двете посоки — също като подобията й и аз не мога да го разбия.
Нещо проблясва във въздуха над мен и клонът, в който съм се вкопчила, се накланя от допълнителна тежест. Блейз става видим, очите му блестят, а устата му се е превърнала в тънка черта.
— Той не може да удържи щита — казвам аз.
Блейз не го отрича, но погледът му се отклонява от моя.
— Не може — съгласява се той. — Слез на земята и стой там. Каквото и да става, не допускай хората да загубят самообладание.
Опитвам се да разбера какво има предвид, какво е намислил.
— Какво си…
Той не отговаря. Вместо това разтваря свития си юмрук и аз виждам върху дланта му един-единствен Земен камък, голям колкото нея, вече блестящ и пулсиращ от живот.
Изведнъж разбирам — не напълно, но достатъчно.
— Блейз, не! — възкликвам.
Той ми се усмихва — тъжна, но решителна усмивка, която не стига до очите му.
— Ще се срещнем Отвъд, Тео. Погрижи се дотогава да мине много време.
Оставам, замръзнала на място, а той ме целува по бузата с горещите си устни и ме напуска — скача на земята долу и се приземява върху корените на това дърво, което е мъртво почти от десетилетие.
Възвръщам контрола над тялото си и започвам да се движа неосъзнато. В главата ми има място само за една-единствена мисъл: Трябва да го последвам.
За мен е по-трудно да сляза по клоните, но след секунди краката ми се удрят в земята и през тях преминава болка, но не й обръщам внимание. Към нас от всички страни се притискат паникьосани, крещящи, плачещи хора, но единственото, което виждам истински, е Блейз — Блейз и блестящият камък, който стиска в юмрука си толкова здраво, че кокалчетата му са побелели.