— Блейз! — извиквам, сграбчвам го за ръката и я откъсвам от дънера. — Спри! Трябва да има друг начин!
Без да трепне, Блейз слага другата си ръка на дървото и ме поглежда решително.
— Няма — отговаря той. — Тръгвай — успокой хората! Не искам да гледаш.
Поклащам глава и стисвам ръката му още по-силно.
— Ако ще се жертваш, няма да си сам! — промълвявам и гласът ми секва. — Няма да те оставя да умреш сам.
За миг си помислям, че ще възрази, но знам, че и той не иска да умре сам. Кимва и отклонява погледа си. Подава ми меча си и сключва ръцете ми върху ефеса.
— Когато ме обладае лудостта и съм направил всичко по силите си, но съм загубил контрол над дарбата си, спри ме, преди да започна да наранявам нашите хора. Преди да нараня теб.
Вцепенена, поклащам глава.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш! — уверява ме Блейз с горчива усмивка. — Заради Астрея.
Ти винаги се бориш преди всичко заради Астрея.
Ненадейно го намразвам заради тези думи, заради тяхната жестокост, заради безусловността им, заради студената, подла истина. Намразвам го, задето разбра какво означават тези думи много преди самата аз да разбера себе си.
— Заради Астрея — отговарям аз с глас, който сякаш не е мой.
— Блейз! — изкрещява Херон от балкона над нас. — Няма да издържа още дълго!
— Време е — казва Блейз, пуска ръцете ми, слага своите върху дънера на мъртвото дърво и дълбоко си поема дъх.
Прегръщам го с всички сили. Усещам как силата започва да пулсира през тялото му и кожата му се нажежава, но не го пускам. Притискам го към себе си още по-здраво, сякаш мога да го защитя с прегръдката си, както той толкова често е защитавал мен.
Мъртвото дърво откликва на допира му, изправя клоните си, разбужда се. Притиснала буза до гърдите на Блейз, заслушана в трескавите удари на сърцето му, вдигам глава и удивена виждам, че клоните не просто растат, а пускат листа. Разлистват се все по-бързо и тези листа се разпростират все по-широко — като балдахин, който закрива цялата градина.
Гледката е ужасяваща и прекрасна и аз не мога да откъсна поглед от нея.
Първата огнена топка се блъсва в листата и запращява, но не успява да ги пробие. Силата на Блейз държи балдахина на място, твърд и нетрепващ. Челото му е сбърчено от концентрацията, но той не губи контрол. Добре е.
За един прекрасен миг си мисля, че ще преживее това изпитание, без да полудее. Трябва само да държи едно дърво на място и ще успее. Но той отваря очи, поглежда ме и аз разбирам, че това не е достатъчно. Не стига само да защити градината — трябва да унищожи заплахата над главите ни: Крес и нейните подобия.
Земята затреперва под краката ми, а робите около нас надават нови викове. Вкопчват се един в друг, а аз се вкопчвам в Блейз.
Над рамото му виждам как стената на двореца се разцепва: по нея запълзява пукнатина право към прозореца, зад който знам, че стои едно от подобията. Чувам пропукване, звук от рухване на камък, който не мога да сбъркам с нищо друго, и тогава въздухът се разцепва от писък — писък, какъвто човек може да нададе само преди смъртта.
— Какво правиш? — питам, защото не мога да видя нищо през дебелите клони.
Още един трус, още едно свличане, още един писък.
— Земетресения! — отвръща Блейз през стиснати зъби. — Малки, но достатъчни да съборят подобията, да ги погълне земята и да се затвори над главите им.
Представям си как подобията на Крес се строполяват едно по едно насред отломките, как ги затрупват още отломки. В самата градина не пада нито един камък, пак благодарение на дарбата на Блейз или може би на Херон.
През градината и отвъд нея преминава силен вятър. Едновременно с него започва ново земетресение. Двете стихии се сливат и унищожението се разпространява все по-далеч и по-далеч. Още писъци, още смърт.
— Страх ме е, Тео! — промълвява Блейз и погледът му среща моя. Гласът му секва. Ненадейно изглежда толкова млад, сякаш пак се е превърнал в детето, с което израснах.
— Всичко е наред — опитвам се да го успокоя. — Ти направи достатъчно. Вече можеш да спреш.
Но огненият дъжд не е спрял. Все още има живи подобия и ако Блейз спре, ще пострадат невинни хора. Аз го знам, той също. Погледът му е решителен, съсредоточен… и изпълнен със страх. Той поклаща глава.