— Време е.
Не мога да го разубедя. Не мога да му кажа да спре. Затова не се и опитвам — не и сега, не и преди края. Вместо това поставям върха на меча върху сърцето му, за да съм готова, когато настъпи мигът.
— Давай! — подканвам го, изпълнена с омраза към себе си, макар че думата като че ли му носи покой. Блейз кимва и отново затваря очи.
Трусът, който преминава през земята този път, е толкова силен, че едва не ме събаря, но съм се хванала здраво за Блейз и за меча в ръката си. Навсякъде около пас чувам как стените на двореца рухват, чувствам как робите се притискат към мен, за да се отдалечат от краищата на градината, където се боят, че ще ги ударят камъните. Но вместо това стаите около градината се срутват и по краищата й се стоварват купища отломки. Във въздуха се носи екотът от разрушението и човешките вопли.
Знам, че един от тези вопли е на Крес, но точно сега не мога да мисля за това. Мисля само за Блейз, когото държа в прегръдките си, Блейз, който изгаря и пожарът в него бушува отвътре навън, Блейз, чието тяло трепери също така неудържимо, както земята под краката ни. С огромно усилие той отваря очи и аз виждам в тях битката, която води със себе си — борбата да запази контрол. И виждам, че я губи.
— Сега! — процежда той с измъчен глас през стиснати зъби. — Тео, моля те!
Мечът в ръката ми трепери, но аз се заставям да го стисна здраво, да го задържа притиснат до сърцето му. Затварям очи, надигам се на пръсти и дръпвам Блейз надолу, за да мога да допра глава до неговата.
— Благодаря — прошепвам му и после с бързо движение забивам меча в плътта му от горе надолу.
Блейз си поема дъх за последен път. Очите му се отварят, гледат и не виждат нищо. За миг целият свят около нас застива. А после Блейз се свлича мъртъв на земята.
Замаяност
След като централната част на двореца рухва, битката приключва бързо — разбирам го само по звуците, по какофонията на войната, която първо се превръща в по-тиха глъчка, а после в победоносни викове и дрънчене на мечове, захвърляни на земята.
Победните викове са на астрейски и през замаяното ми съзнание се плисва вълна на триумф. Победихме — мисля си аз. Въпреки всичко победихме. Но това чувство бързо се стопява, изместено от вината. Победихме, но Блейз не може да го види. Никога няма да види Астрея свободна, макар че не бихме могли да я освободим без неговата саможертва.
Смътно осъзнавам, че вратата към градината се отваря, че Херон и Артемизия минават през нея и тръгват към мястото, където седя неподвижна до тялото на Блейз. Заложниците, събрани в градината, вече ги няма — завели са ги някъде, където да се нахранят и измият, така че тук сме само ние тримата, заобиколени от отломки — ние и студеното тяло на Блейз върху земята.
Толкова време прекарах да се тревожа колко гореща е кожата му, а нито веднъж не се замислих каква ли ще е на допир, когато изстине.
Никой не промълвява нито дума. Херон сигурно е съобщил на Арт за Блейз, защото тя не с изненадана да го види да лежи на земята, но въпреки това е потресена и не може да откъсне поглед от студеното му безжизнено тяло. Предполагам, че да чуеш е едно, но да го видиш с очите си — съвсем друго.
— Свърши ли? — питам и едва ги поглеждам.
Херон кимва и навежда глава.
Колко пъти съм си представяла този момент! Представях си триумфа, който ще изпитам, щастието, което ще ме обземе. Във въображението ми всички ние надавахме радостни викове, смеехме се и ликувахме. Във въображението ми Блейз винаги беше тук и ликуваше заедно с нас.
— Той загина като герой — тихо промълвява най-сетне Артемизия.
От устните ми се изтръгва смях, груб и грозен.
— И какво от това? Дори и герой, пак е мъртъв!
— Той знаеше какво прави — обажда се Херон след миг.
— Искаш да кажеш, че е искал да умре — отвръщам дрезгаво аз. — Знам. Той често ми го казваше.
Херон поклаща глава и челото му се сбърчва.
— Не искаше да умре — поправя ме той, подбирайки внимателно думите си. — Искаше Астрея да живее. Просто знаеше, че е невъзможно да постигнем и едното, и другото, затова направи избор — същия, който щеше да направи всеки един от нас, ако ни го бяха предложили. Същият, който направи и ти, когато императрицата ти предложи Енкатрио.
Знам, че казва истината, но това не ми носи утеха, не и в този миг.
— Тя умря ли при земетресението? — питам, вдигам глава и поглеждам към Херон. — Крес? Открихте ли тялото и?
Херон и Артемизия се споглеждат. Мисля си, че Арт може пак да ме поправи — да ми напомни, че не бива да наричам Крес с малкото й име. Струва ми се, че ако го направи, може да я ударя.