— Не — казва тя вместо това и се поколебава. — Искам да кажа, че открихме тялото й, но не е умряла при земетресението. Открихме я сред отломките край тронната зала. Беше в безсъзнание, но жива. Сега е в тъмницата, свалихме й всички Огнени камъни. Доколкото знам, още не е дошла на себе си.
Кимвам, без ни най-малко да се учудя. Естествено, че едно земетресение не би могло да убие Крес. Каква глупачка бях да си помисля, че ще успее — да си помисля, че боговете ще й дарят такава лека смърт. Че ще ми позволят да не участвам пряко! Не. Винаги съм знаела, че краят може да бъде само един.
— Тя страда от минна лудост — казвам аз. — Дори без камъни, пак може да е опасна. Погрижете се край нея постоянно да има Водни пазители и насрочете екзекуцията й да бъде на зазоряване.
Артемизия кимва, без да се учудва на нито една от двете прокламации. Сигурно не съм единствената, която е замаяна.
— Трябва да станеш! — обръща се Арт към мен с решителен глас. — Астрея е свободна и народът й — твоят народ — празнува. Хората ще искат да видят своята кралица.
Преглъщам мъчително. Прилошава ми при мисълта да се изправя пред хиляди ликуващи хора и да празнувам.
— Той щеше да иска да постъпиш точно така — подкрепя я Херон. — А твоите поданици имат нужда от това. Много от тях са били деца преди обсадата. Мнозина са посрещнали вчерашния ден като роби. Сега не са сигурни какво да правят със свободата, която им даваш. В този момент им трябва водач, трябва им някой, чийто пример да следват.
Не се чувствам като водач, а като кралица — още по-малко. Но знам, че е прав. Отново поглеждам към Блейз и докосвам ръката му, отпусната и студена до тялото му.
— Погрижете се да измият тялото му — казвам. — Подгответе го за погребение — за церемония като за герой.
Артемизия кимва разбиращо.
— Днес загинаха много герои, Тео — казва внимателно тя, но в гласа й все пак долавям остра нотка.
Ти не си единствената, която загуби любим човек. Колкото и сурово да звучи, тя има право.
— Утре вечер ще има обща церемония за всички тях — казвам й. — И от сега нататък ще почитаме тази дата всяка година.
Това не е достатъчно, но ми се струва, че нищо никога няма да бъде достатъчно.
Херон протяга ръка и аз я поемам, и пускам ръката на Блейз. Артемизия ме прегръща през кръста, Херон — през раменете.
— Победихме — казва Арт колебливо, сякаш проверява звученето на думите. — Астрея е свободна.
— Победихме — съгласявам се. Надявам се, че ако повторя думите достатъчно много пъти, ще започнат да ми се струват истина.
Излизаме от градината. Не поглеждам през рамо — страхувам се, че ако го направя, ще го запомня завинаги такъв: студен, мъртъв и безжизнен. Вместо това си го спомням засмян, с грейнали очи и усмихната уста. Спомням си го в разгара на битката, с лице, на което са изписани напрежение и ярост. Спомням си как ми пееше с разтреперан глас и фалшиво. Спомням си усещането, което изпитах, когато ме целуна.
Такъв го запечатвам в паметта си. Това е онзи Блейз, когото искам да помня до последния си ден.
Артемизия ми помага да се преоблека в чиста дреха — тъмновиолетов хитон, прихванат на рамото със златна брошка във формата на пламъци. Двете се връщаме в старата ми стая, макар да знам, че сега кралското крило е мое. Все още не съм готова за него — не съм готова да заспя в същото легло, в което навремето спеше императорът, същото легло, в което някога спеше Крес. Докато не сменим всички мебели, тази стая ще ми свърши работа.
Когато се обличам и измивам лицето си, Арт ми донася сандъче от червено кадифе. Малко прилича на сандъчето, в което императорът ми изпращаше моята корона от пепел.
Без да питам, знам, че короната, която се намира в това сандъче, не е от пепел, но когато Артемизия ми я подава, все пак я докосвам, за да съм сигурна. Черното злато е студено под пръстите ми, а рубините блещукат на светлината на свещите. Спомням си как майка ми я носеше и колко красива изглеждаше — с високо вдигната глава, над която камъните блестяха като пламъци — и гърлото ми се свива. Спомням си как понякога я слагаше на моята глава с фините си, хладни пръсти и как короната винаги ми беше голяма и падаше около врата ми.
Спомням си и Хоа. Спомням си как безброй пъти вдигаше онази корона от пепел колкото се може по-внимателно. Иска ми се и двете да бяха тук, да можеха да видят този миг.
Но Артемизия е тази, която повдига короната от сандъчето и я слага на главата ми. Кръгът се спуска точно до челото ми. Металът е хладен върху кожата ми.