Вече не ми е голяма. Сега ми е точно по мярка.
Когато двете с Арт излизаме от стаята, Сьорен, Сандрин и Драгонсбейн ни чакат, подпрени на отсрещната стена, безмълвни като мъртъвци. Но не са мъртви — живи са и когато ги виждам, дъхът ми секва от такова облекчение, че ми се доплаква, макар че не са ми останали сълзи.
Веднага щом ме виждат, тримата се оттласкват от стената. Сандрин и Сьорен се покланят и след секунда Драгонсбейн следва примера им.
— Ваше Величество — казва Сьорен и се изправя.
И той се е преоблякъл — сменил е окървавените дрехи с най-обикновена риза от бял памук и черни панталони. Не прилича на принц, но всъщност май вече наистина не е такъв и това не го притеснява.
Премествам поглед от единия към другия, към третия. Не мога да се сетя за кой знае колко причини, които биха могли да ги съберат тук, в коридора пред вратата ми, но една ми хрумва незабавно.
— Предполагам, че искате да говорим за каловаксийските затворници? — питам.
Май беше прекалено много да се надявам на малко отдих, но всъщност са прави — колкото по-скоро разрешим въпроса, толкова по-добре.
— Това може да почака — обажда се Артемизия. — Има пиршество в твоя чест и съм сигурна, че непременно ще искаш да отидеш.
Замислям се, но поклащам глава.
— Още не. Мислех първо да се отбия в тъмницата. Вие тримата ще дойдете ли с мен? Можем да поговорим по пътя.
Драгонсбейн повдига едва забележимо вежди и кимва.
— Разбира се.
Извръщам се към Артемизия.
— Ще се видим на пиршеството — казвам и поглеждам към нейните дрехи — същите от тази сутрин, но сега с няколко кървави петна. — Така и ти ще можеш да се преоблечеш.
Артемизия поглежда към облеклото си и вдига рамене.
— Все тая — отговаря. — Не се бави. Май е неучтиво да започнеш да пиеш, преди да се вдигнат наздравиците, а тъй като повечето наздравици ще са за теб… — Тя не довършва.
— Скоро ще дойда — обещавам.
Когато Артемизия изчезва зад ъгъла, аз се сгушвам в прегръдките на Сьорен и обвивам врата му с ръце. Драгонсбейн въздъхва раздразнено и дори Сандрин неловко се прокашля, но аз не им обръщам внимание. За миг двамата оставаме така, без да помръднем. Единственият звук в коридора е биенето на сърцата ни, които туптят в унисон.
— Оцеляхме — промълвявам.
Той кимва срещу рамото ми.
— Съжалявам за Блейз.
— И аз — прошепвам. Да говоря за него, ме кара да се чувствам така, сякаш човъркам прясна рана, но не знам как да спра. Има рани, които човек не иска да зараснат напълно. Има рани, от които човек иска да остане белег.
Отдръпвам се и тръгвам по коридора към тъмницата. Тримата ме заобикалят и тръгват с мен.
— Сигурна съм, че искате да обсъдим какво да правим с каловаксийците — казвам, преди някой от тях да успее да подхване темата.
Сандрин се поколебава и кимва.
— Предполагам, че точно сега не искате да мислите за това. Искате да празнувате и така трябва, но…
— Но има хиляди хора, които в този момент са затворници в столицата, да не говорим за десетките хиляди, които ще пленим утре, когато разпратя войниците си извън нея — въздъхвам аз. — Мислих за това, и то много. Къде са сега каловаксийските затворници?
— Всички оцелели воини са в тъмницата — отговаря Сьорен. — Но другите — благородниците, а също и децата, които нямат нищо общо с престъпленията на родителите си — се намират под домашен арест, докато се вземе решение какво ще стане с тях. Знам, че трябва да вземаш сурови решения, но знам също така, че си справедлива.
— Справедлива, да! — повтаря Драгонсбейн с рязък глас. — Но не и глупава. Те са наши врагове, Тео. А тези деца ще пораснат.
— Въпросът е какви ще пораснат — казва тихо Сьорен.
Драгонсбейн му отправя остър поглед.
— Точно сега не е моментът за сантименталност.
— Така е. Но не е и моментът да вземаме решения, водени от гняв — казвам аз и започвам да премислям проблема от всички страни. Не ми е за първи път — от месеци насам, когато не мислех как да стигна до този победоносен край, се чудех какво ще правя, ако успея. Те са прави — решението наистина е много сложно.
— Не искам да има нова война само след едно поколение — заявявам и поглеждам към тримата. — Искам да сложа край на кръвопролитията веднъж завинаги. Но справедливостта трябва да възтържествува. А Астрея дълго време ще се възстановява от войната. Едва ще можем да изхранваме самите себе си, както и бежанците от другите страни, на които обещах подслон. — Млъквам и поглеждам към Сьорен. — Колко страни е завладяла Каловаксия през последните сто години?