Налага му се да се замисли.
— Девет — отговаря накрая той.
— Страни, които сте оставили в руини, нали така? — питам аз.
— Да — признава той. Не се опитва да заяви, че е невинен, макар че няма да му е трудно. Знае, че се е възползвал от облагите на тези войни, дори и да не е участвал лично.
— Каловаксийците са престъпници — да, престъпници с различна степен на отговорност, но престъпници, така или иначе. — Поглеждам към Сандрин. — Как кралиците, моите предшественички, са постъпвали с престъпниците?
Той се замисля.
— Изправяли са ги пред съд — отговаря. — Престъпниците са чували в какви престъпления ги обвиняват и са отговаряли на обвиненията — или за да се опитат да оправдаят действията си, или за да помолят за прошка и милост. Организирали са се комисии, за да изслушат изявленията им, да преценят тежестта на престъпленията и да произнесат наказания, които са им подобавали.
— Тогава предлагам съд — казвам аз.
Драгонсбейн изсумтява.
— Моля те! Нали не вярваш, че сред тях има невинни?
— Невинни, не — поклащам глава. — Но както вече казах, има различни степени на злодеяния. Не ми се струва справедливо да се отнеса с изнасилваните, убийците и робовладелците по същия начин, както със селските стопани, капитаните на кораби или шивачките — хора, които наистина са се облагодетелствали от злодеянията, които са ги приемали, но самите те не са извършвали престъпления. Предлагам най-големите престъпници — воините, робовладелците, пазачите от мините — да бъдат наказани и може би убити, в зависимост от доказателствата и от присъдата на комисия, съставена от хора от всички страни, пострадали от каловаксийците.
Сандрин се замисля, без да казва нищо. Аз обаче продължавам да чакам, защото за своя изненада установявам, че наистина се интересувам какво мисли за плана ми. Все пак Сандрин е човек с благородно сърце — с честен ум и дух на човек, който умее да оцелява.
— Мисля, че това може би е най-чистият начин да продължим напред — казва той след малко.
— Най-чистият начин е да не оставим нито един оцелял, да унищожим каловаксийците така, както те унищожаваха другите страни, другите семейства! — намесва се Драгонсбейн.
— Да, но ние не сме каловаксийци, лельо! — заявявам с решителен глас. — Аз нито ще убивам деца, нито ще бъда причината да се превърнат в чудовища, жадни за отмъщение, след едно десетилетие. Искам мир, и то траен. Искам съд и отговорност, да, но също така и изкупление и милост там, където мога да я дам. Искам да посея семената на бъдеще, което да продължи и след моето царуване.
Сьорен обмисля думите ми и кимва в съгласие.
— Това решение е по-справедливо, отколкото очаквах — признава той. — Знам, че ще има много екзекуции, но какво ще стане с другите? Благородниците, селските стопани, хората, които, както спомена, не са извършвали престъпления…
— Но са били съучастници — довършвам аз и замлъквам. — Каловаксия вече не съществува, така че не можем да ги върнем там, но има девет съсипани страни, които трябва да се построят наново. Какво ще кажете да ги разделим на девет групи и да ги изпратим във всички държави, унищожени от каловаксийците? Децата им ще отидат с тях и ще станат жители на съответната страна. Ще получават същото отношение като всички други — ще ходят на училище, ще учат занаят, ще се превърнат в членове на обществото.
— А родителите? — пита Сьорен. — Роби ли ще бъдат?
Поклащам глава и свивам устни.
— Слуги, подвластни на определени условия — отвръщам. — Ще ги натоварим със задачата да изградят наново съответната страна по начина, който поискаме. Съдебните комисии могат да решат колко дълги да са присъдите им, а после те ще бъдат свободни и също ще станат граждани на тази страна. Не могат да се върнат в Каловаксия, така че все някъде ще трябва да живеят.
Отначало никой не казва нищо и аз започвам да се притеснявам, че ще възразят, че Сандрин ще сметне това решение за прекалено сурово, а Драгонсбейн — за твърде меко, че Сьорен ще намери някаква логическа слабост, която съм пропуснала. Струва ми се, че е минала цяла вечност, но накрая Драгонсбейн заявява:
— Ще изпратя корабите си в Дораз и с екипажа ми ще подготвим връщането на бежанците в съсипаните им страни. Ще преценим също какво трябва да направим, за да ги възстановим.
— А аз ще започна да събирам комисии сред хората, събрани тук — казва Сандрин. — Още другата седмица можем да започнем с процесите, след като оплачем и погребем мъртвите и всичко се поуспокои.
Чувствам облекчение.
— Моля ви, действайте. Благодаря и на двама ви.