— Значи не го харесваш?
Тя не отговаря веднага.
— Харесвам го — отвръща след малко, — но не е същото. Не изпитвам към него това, което ти изпитваш към Сьорен и Блейз, или пък Херон към Ерик. Иска ми се да изпитвах подобни чувства, макар че това щеше да усложни излишно нещата. Не, не го харесвам по този начин. Всъщност никога не съм харесвала никого по този начин, дори преди години, преди мините, когато всички момичета на моята възраст се увличаха по момчета и си загубваха ума… Е, предполагам, че аз просто не съм от тези, които си загубват ума.
— Аха — отвръщам, защото не съм сигурна какво да кажа.
Тя свива рамене.
— Не искам да кажа, че… нали разбираш… че не обичам мъжете. Има някои, които ми се струват доста привлекателни — така поне си мисля. Аз просто… Те не ме привличат по онзи всепоглъщащ начин, както става при всички вас.
— Разбирам — казвам аз и донякъде е вярно.
Останалата част от пътя изминаваме в мълчание, но не се чувствам неловко. Артемизия е загадка, която ми се разкри по своя воля и по своя начин — откъслечно, с полусенки и намеци, които бавно оформиха нейния неясен портрет. Може би образът никога няма да бъде съвсем завършен, но ми се струва, че това го прави още по-красив.
Блян
Сънувам Крес. Застанала е на носа на каловаксийски кораб, близо до драконовата фигура. Белите й като кост ръце са сключени зад гърба й. Роклята й е от гъст пушек, който постоянно се издува и къдри около фигурата й на тъмни спирали, които се гърчат и вият по кожата й. Бялата й коса е отрязана до раменете както последния път, когато я видях, и предишния път също. Краищата на кичурите са опърлени. Осъзнавам, че косата на Крес е спряла да расте. Мъртва е в корените.
Крес навярно е усетила присъствието ми, защото се обръща. Лицето й е заострено, потънало в сенки, без капчица кръв. Отначало тя гледа през мен, но после погледът й се фокусира и среща моя. Устните й се извиват в мрачна усмивка.
— Значи си тръгнала да ме преследваш — казва тя без изненада. — Признавам, че се надявах да го направиш.
Отварям уста, за да й отвърна, че тя е тази, която ме преследва, но после осъзнавам кое в тази сцена ми се струва толкова странно: Крес се намира в открито море и макар че корабът се люшка силно напред-назад, сякаш бушува буря, тя изглежда спокойна.
— Нямаш морска болест — казвам аз.
Тя извръща глава и се взира в черното, бурно море.
— Не — отговаря. — Сега вече нямам морска болест. Много неща се промениха, откакто умря.
— Аз не съм мъртва.
Усмивката й се променя и става тъжна.
— Когато си помисли, че аз съм мъртва, почувства ли го? — пита тя.
Отначало не знам какво да отговоря.
— Не — признавам. — Но аз не те убих със собствените си ръце. Когато дадох отровата на Елпис, знаех, че няма връщане назад. Мразех се, но нямах време да мисля за това. Трябваше да направя толкова много неща, да съставя толкова много планове. Нямах време да спра и да почувствам смъртта ти, преди да разбера, че си оцеляла.
Крес се намръщва.
— Елпис — казва тя. — Така ли се казваше момичето? Не мислех, че помня името му.
— Не, със сигурност не го помниш — уверявам я. — Не знам дали някога изобщо си я забелязвала.
— Но все отнякъде трябва да съм го запомнила — настоява тя и се намръщва още повече. Прави крачка към мен, а после втора и трета и накрая се озовава на една ръка разстояние. — В противен случай нямаше да си го спомня.
— Този сън не е твой — обяснявам, но тя не ми обръща внимание.
— И аз не чувствам смъртта ти — казва ми тя и в гласа й прозвучава неясно разочарование. Сега е толкова близо, че усещам дъха й върху кожата си, и това ме стъписва. Усещам го така, сякаш Крес наистина стои пред мен. — Мислех, че ще я почувствам. Но всъщност аз вече не чувствам почти нищо.
— Аз не съм мъртва! — повтарям, този път по-силно. — Не успя да ме убиеш. Сега съм по-силна от всякога и когато отново се срещнем, ще сложим край веднъж завинаги. И те уверявам: когато този ден настъпи, ще почувстваш нещо.
Погледът й се вперва в моя, а ъгълчетата на устата й се извиват в подигравателна усмивка. Тя протяга ръка и докосва лицето ми, но за разлика от предишния път, сега ръката й не е гореща. Всъщност се чувствам така, сякаш парче лед е смразило кожата ми. Трепвам и се отдръпвам, но това сякаш само я развеселява и тя задържа ръката си плътно притисната до бузата ми.
— Знаеш ли защо успя да устоиш в последната ни битка? — пита ме тя.
Не отвръщам нищо, но тя като че ли и не очаква от мен отговор.