Сандрин и Драгонсбейн кимват и тръгват обратно по коридора. Аз и Сьорен оставаме сами пред входа на тъмницата.
— А какво ще стане с мен? — пита той след малко.
Не казвам нищо — само впервам поглед в него. Трудно ми е да го погледа и да видя същото момче, с което се запознах преди месеци — момче, което сякаш беше така неразривно свързано с чудовищния си баща, че не можех да видя самото него. Но сега той стои пред мен и е такъв, какъвто сам е станал. В него няма нито следа от императора.
— Говорех сериозно — отвръщам. — Ти изкупи вината си многократно, Сьорен. Свободен си да си тръгнеш или да правиш каквото поискаш.
— А ако реша да остана при теб? — пита тихо той.
По кожата ми се разлива топлина и правя усилие да не протегна ръка към него. Прехапвам устна, защото иначе ще му кажа колко искам да остане.
— Кралиците не се омъжват — казвам вместо това. — Няма да наруша тази традиция.
Сьорен се смее.
— Уверявам те, че нямам никакво желание да ставам крал, император или нещо подобно.
— Тогава какъв искаш да бъдеш? — питам.
Той не се поколебава.
— Посланик — отговаря. — Искам да прекарвам половината година тук, в двора, а другата — в онези други осем страни, за да се грижа за благополучието на моя народ и да потушавам всички признаци за бунт, които може да се надигнат сред него, колкото се може по-миролюбиво.
— Твоят народ! — повтарям аз. — Мислех, че нямаш никакво желание да ставаш император.
— Нямам — уверява ме Сьорен. — Но точно ти ще разбереш, че това невинаги е въпрос на избор. Не искам корона, не искам трон, но това е моят народ и е мой дълг да се погрижа за благополучието му.
Разбирам го чудесно.
— Добре — казвам. — Това ли е всичко, което искаш?
Той протяга ръце към мен и ме привлича към себе си. Сега двамата стоим лице в лице.
— Е, искам теб, но не мислех, че изобщо има нужда да го казвам — отговаря Сьорен. — Искам те в каквото и да е качество, в което мога да те имам, ще бъда твой за толкова дълго, колкото ме искаш ти.
Усмихвам се, надигам се на пръсти и го целувам нежно.
— Яна кребести — прошепвам до устните му. — Каквото и да се случи.
Достойнство
Когато стигаме до редицата килии, в една от които е Крес, казвам на Сьорен да ме изчака. Той като че ли разбира, без да му обяснявам — има някои неща, които трябва да сторя сама. В тъмницата цари мрак и аз извиквам върху ръката си огнено кълбо, за да си светя по пътя. Подът все още е влажен под краката ми, но това е единствената следа от приливната вълна. Килиите пак са пълни, този път с каловаксийски воини. Всяка редица от килии се пази от астреец, който се покланя при преминаването ми.
Когато стигам до килията на Крес, виждам само тялото й, свито на кълбо в ъгъла. Вместо в онази сребриста рокля, е облечена в риза от домашно платно. Бяло-русата й коса блести на слабата светлина. За миг решавам, че още спи, но тя се размърдва и от устните й се изтръгва тихо стенание.
Тя отваря очи, приковава ги в мен и не казва нищо.
Неочаквано си спомням за една друга нощ — нощта, в която тя дойде при мен тук и ме погледна от страната на решетките, от която сега стоя аз, с изпълнени с ярост очи и ми каза, че ще ме екзекутират само след няколко часа.
Макар че и аз съм дошла с подобни намерения, не изпитвам ярост. Колкото и разгневена да й бях, сега гневът е погребан дълбоко като градината след земетресението. Сега я гледам и изпитвам единствено тъга и изтощение.
Как можахме да стигнем дотук? Но всъщност зная отговора. Ние винаги сме били в това положение — от двете противоположни страни на една война, която дори не знаехме, че водим. Може би в един друг свят всичко щеше да се развие другояче. Може би в един друг свят щях да й кажа за бунта, който замислях, и тя щеше да ме подкрепи. Може би в един друг свят нямаше да дам на Елпис отровата, за да я използва срещу нея.
Но това не е светът, в който живеем.
— Да злорадстваш ли си дошла? — пита ме Крес, сяда и обляга гръб о каменната стена.
— Не — отговарям искрено. — Казах ти, че когато този момент настъпи, ще съм безмилостна.
Лицето й се разкривява в гримаса.
— Помня — отвръща тя. — Е, тогава защо си дошла? Щом няма да злорадстваш? Щом няма да ми предлагаш милост?
Посягам под полите на хитона си към каишката около бедрото ми, в която е пъхната камата.
— Може би това все пак е милост — казвам аз и прокарвам пръсти по фината дръжка и острия ръб на камата. — Утре сутринта ще бъдеш публично екзекутирана на площада, пред хиляди хора, които ще крещят и ще искат смъртта ти. Зрелището ще бъде отвратително и няма да ти остане и капка достойнство.