Тя потръпва, но едва забележимо.
— И какво? — пита тя, приковала поглед в острието в ръката ми. — Да не си дошла да ми кажеш, че ще задържиш главата ми?
Думите отекват като странно ехо на онези, които тя изрече преди време. Навеждам се и пъхвам камата между решетките на килията, побутвам я по пода към Крес. После се дръпвам назад, далеч от обсега й, преди да може да направи нещо прибързано.
— Дойдох, за да ти дам възможност да умреш далеч от погледите на непознати, които те мразят — казвам аз. — Далеч от тълпите и виковете им. Можеш да умреш от собствената си ръка. Да направиш така, че краят да дойде бързо.
Крес се взира в камата пред себе си и се колебае. Поглежда към мен.
— Защо? — пита тя най-накрая.
Нямам отговор. Истината е, че не знам защо съм тук, защо й предлагам дар, който тя никога не би ми предложила на мое място. Но все пак се опитвам да облека истината в думи, доколкото мога.
— Защото някога прояви доброта към мен — отвръщам. — Беше добра, макар че никой не те караше. В добротата ти може да е имало и тръни, но тогава ми беше достатъчна. Смятай, че ти предлагам същото — доброта с тръни.
Крес свива устни, посяга към камата и я обръща в ръцете си. Не казва нищо, само кимва и очите й се наливат със сълзи.
Обръщам се да си тръгна, но гласът й ме спира.
— Ти… — Тя млъква и прави нов опит. — Ти ще останеш ли с мен? Не искам да умра сама.
Гласът й звучи толкова уплашено, че сърцето ми се свива.
Заслужаваш да умреш сама! — иска ми се да й кажа, защото се сещам за Блейз, за градината, пълна с уплашени роби, за мините, които изгори с хиляди хора вътре. Но не казвам нищо. Връщам се обратно, като внимавам да стоя надалеч от решетките, в случай че й хрумне да направи с камата нещо друго.
Кимвам, без да проговоря.
Тя допира върха на камата до корема си с треперещи ръце и поглежда към мен.
— Ако има Отвъд, както вярваш ти — казва ми тя, — надявам се един ден да се срещнем там.
Думите й не звучат като заплаха, а като искрено желание. Вчера това може би щеше да ме трогне, но днес не изпитвам нищо.
— Ако има Отвъд — отвръщам аз, — едва ли щете пуснат там.
Крес затваря очи и по бузите й потичат сълзи. Разтреперана, тя си поема дъх за последен път и забива камата в корема си.
Триумф
Когато заставам на подиума в залата за пиршества, препълнена с хора — моите хора, много от тях все още в униформи, по които разрезите, изгарянията и петната от кръв приличат на медали за храброст, изпитвам чувството, че душата ми не се намира докрай в тялото. В известен смисъл наистина не е. В известен смисъл все още се намирам в тъмницата и гледам как животът напуска очите на Крес, или в градината, прегърнала студеното тяло на Блейз.
Не бива да съм тук, не бива да празнувам, защото днешният ден е белязан колкото от триумф, толкова и от смърт. Но аз съм кралицата на Астрея — напомням си. — Аз съм Теодосия Айрин Хазара, Кралицата на жарта, и на този свят не е останал нито един човек, който да ме нарече с друго име.
Артемизия се прокашля зад мен, застанала между Майли и Херон, от другата страна на когото стоят Сьорен и Ерик. Поглеждам към нея и тя ми отвръща с многозначителен поглед — подканва ме да проговоря.
Но какво мога да кажа? Застанала пред толкова хора, изпълнени с очакване, ми се иска да бях помислила предварително за това, защото сега нищо не ми се струва подходящо, нищо не изглежда достатъчно.
Поемам си дълбоко дъх и си заповядвам да се успокоя.
— Днешният ден бележи края на мрака, в който каловаксийците потопиха тази страна преди повече от десетилетие — казвам аз. — Но бележи и нещо друго — ново начало. От този ден нататък Астрея отново е свободна, както и Раджинка, Тиава, Лирия, Кота, Манадол, Йокси и Гораки. Всички ние сме отново свободни и никога повече няма да ни оковат във вериги.
Избухват викове, така оглушителни и гръмовни, че подиумът под краката ми се разтриса. Изчаквам да утихнат, за да продължа да говоря. Оглеждам лицата и виждам, че някои са ми познати. Сандрин е там, в челните редици. Мина е до него. А в най-далечния ъгъл, облегната на една колона в дъното на залата, стои Драгонсбейн с обичайните си черни ботуши, със скръстени ръце и преценяващ поглед. Може да е близо до тълпата, но не е част от нея.
— Много хора трябваше да бъдат тук тази вечер и да празнуват свободата ни — хора, които се сражаваха за нея, които пожертваха живота си, за да можем ние днес да стоим тук — продължавам аз. Мисля си за майка си, за Ампелио и Елпис. За Хоа. За Лайъс. За Блейз. За толкова много други, чиито имена не знам. — Вярвам, че сега ни гледат от Отвъд и изпитват гордост.