— Защото успя да скърпиш завивка от отделни парчета — от воини от различни страни с различни вярвания и различни цели и макар че броят им наистина беше впечатляващ, допусна една съдбоносна грешка. Защото в такава завивка е достатъчно да срежеш само една нишка, за да се разпадне цялото. Какво зрелище ще бъде само! Иска ми се само да си там, за да видиш как ще се разнищи завивката.
Стомахът ми се свива.
— Какво искаш да кажеш? — питам я. — Какво си направила? Войници ли си изпратила?
Крес се усмихва.
— Не, не войници — поклаща глава. — Защо да хабя войници за подобна мисия, когато един-единствен пратеник е предостатъчен? Тези мъже и жени, които се събраха около теб, не заслужават славна смърт — тя е прекалено благородна за предатели като тях… и като теб. Не, ще ги оставя да умрат от жалка смърт. Безшумно. И тогава имената им ще се покрият със забрава също като твоето. Но моето име никога няма да бъде заличено. То ще живее в книгите по история, ще бъде запечатано в камък, ще продължи да съществува дълго след като мен вече няма да ме има.
Докато речта й отива към края си, гласът на Крес става пронизителен и стържещ като дразнещия звук от търкането на метал в метал. Потръпвам, опитвам се да се отдръпна от нея, но този път тя ме спира, като слага другата си ръка върху бузата ми и ме задържа на място.
— Може би отново ще се видим, Тора — казва тя и гласът и отново става мелодичен като преди. — Но това няма да стане скоро и няма да се случи в този свят. Може би в следващия няма да има войни.
Тя притиска черните си устни към бузата ми и студът, който чувствам, плъзва по кожата ми и не спира да се разпростира по тялото ми, докато не усещам нищо друго освен него.
Тревога
Камбаненият звън ме изтръгва от съня секунда преди Артемизия да си проправи път в палатката ми с блеснали очи. Ако има едно нещо, което съм научила за нея, то е: всяко нещо, което кара очите й да блестят, обикновено е беда, при това ужасна. Заставям се да се надигна и посягам към наметалото, преметнато през ръба на тясното ми легло.
— Да не ни напада някой? — питам, макар че думите на Крес все още кънтят в ума ми: „Защо да хабя войници за подобна мисия, когато един-единствен пратеник е предостатъчен?“. Но това беше само сън, а случващото се сега категорично не е.
— Не знам — отговаря Артемизия. — Но смятам да разбера, а хората обикновено са по-откровени с теб, отколкото с мен.
Не мога да се въздържа и изсумтявам, докато си слагам наметалото.
— Да, защото аз ги питам любезно.
— Не, защото си кралица! — отвръща остро тя.
Нахлузвам ботушите си колкото се може по-бързо, макар и очевидно не достатъчно бързо за Арт, която нетърпеливо потропва с крак.
— Е, ти винаги можеш да се наречеш принцеса Артемизия, ако смяташ, че това ще ти помогне — казвам аз, затягам последните върви и се надигам.
Ако се съди по изражението на Арт, тя е готова направо да ме ухапе. От техническа гледна точка казвам истината: като дъщеря на астрейска принцеса тя има право да използва тази титла, стига да поиска. Но мисля, че би предпочела да влезе в кошер с пчели.
— Не смей да го изричаш дори на шега! — тросва се тя. — А сега идвай!
Тя се завърта на пета, излиза с широка крачка от палатката и ме оставя да вървя след нея. Небето все още е тъмно, а слънцето — само бледа ивица на хоризонта. Лагерът обаче е разтурен. Всички са събрали багажа си, готови да потеглят след час, макар че може би дори тогава ще се окаже твърде късно. Накъдето и да погледна, виждам хаос — хора, които тичат напред-назад, сякаш умът им е замъглен от паника.
— Ще трябва да ти намерим тиара — казвам на Арт, като подтичвам, за да я настигна, и се опитвам да овладея страха, който се надига в собственото ми сърце. Трябва да крещя, за да ме чуе сред звука на камбаните и шума на тълпата. — И непременно ще трябва да поработиш върху дипломатическите си умения.
Без да обръща внимание на думите ми, тя ме хваща за ръка и ме дръпва през тълпата към групата воини, вече строени в редица край портата на лагера ни — човешка стена с брони от несъответстващи части, нахлузени върху дрехите им, и с мечове в ръце.
— Какво става? — пита ги Арт.
Нито един не се обръща към нея. Очите на всички остават приковани в хоризонта. Арт обаче не е човек, който ще се остави да го пренебрегват.
— Нейно Величество кралица Теодосия би искала да знае дали животът й се намира в опасност. Ако не ви създава прекалено голямо неудобство, трябва да й отговорите! — повишава глас тя.
Сега един от воините се обръща към нея.