— Тео — бавно изрича той, сякаш проверява как звучи името ми.
— Колко време мина — питам тихо, — откакто влязох в мината?
Херон ми отправя изпитателен поглед.
— Две седмици — казва той.
Думите ме карат да се олюлея. Залитам назад и пак сядам на леглото.
— Две седмици! — повтарям. — Стори ми се, че са минали само няколко часа… може би няколко дни.
Херон сякаш не се учудва. Защо да се изненадва? Нали и той е преживял същото.
— Помниш ли дали си спала? — пита той. — Дали си яла, или пила? В някакъв момент трябва да си го направила, иначе сега щеше да си много по-зле.
Поклащам отрицателно глава и се опитвам да не позволя на малкото, което витае в паметта ми, да избяга, но то така и не успява да приеме определена форма, не дотолкова, че да се превърне в ясен спомен. Хаотични детайли, призраци, които едва ли бяха истински, огън, който бушуваше във вените ми. Но нищо повече.
— Трябваше да ме оставите — обръщам се към Херон. — Две седмици… Армията на Крес може да се върне всеки момент, а Сьорен…
— Сьорен е жив, поне според докладите — прекъсва ме той. — А каловаксийците не са получили заповеди да се върнат тук.
Поглеждам го смаяно и питам:
— Откъде знаеш?
Той повдига рамо и отвръща, сякаш отговорът е очевиден:
— Шпиони.
— Но ние нямаме шпиони — изричам бавно.
— Нямахме шпиони. Но получихме вест, че новият тейн е в къщата си в провинцията на два дни път оттук. Успяхме да привлечем неколцина от робите му, преди да се върнат в столицата. Току-що получихме първите сведения. Засега тейнът не е наредил на воините да се върнат. Освен това почти цялата ни армия вече е на път. Тук сме само аз, Блейз, Артемизия, Ерик и Драгонсбейн, както и група ранени, които все още се възстановяват след битката. Но след ден-два Драгонсбейн ще отведе и тях на сигурно място.
Едва следя думите му — все още се опитвам да осмисля новината, че изобщо е възможно да използваме шпиони. Мога да мисля единствено за Елпис, за това, което се случи последния път, когато превърнах някого в шпионин.
— Аз не съм разрешавала използването на шпиони — обръщам се към Херон.
— Ти влезе в мината в деня, преди да замислим плана — отвръща той с равен глас. — Тъй като ти отсъстваше, не можеше да разрешиш каквото и да било, а нямаше време да те чакаме да се върнеш… Ако изобщо се върнеше.
Гневният отговор замира в гърлото ми и остава неизречен.
— Ако тези хора загинат…
— Това е част от риска — прекъсва ме Херон. — Те го знаеха, когато ни предложиха услугите си. Освен това, доколкото чуваме, императрицата не е така параноична като императора. Тя те смята за мъртва, а ние, изглежда, не представляваме заплаха. Сьорен е в нейни ръце. Тя си мисли, че е спечелила, затова проявява небрежност.
Императрицата. Ще дойде ли някога ден, в който да чуя тази титла и да си помисля първо за Крес, а не за императрица Анке?
— Ти спомена, че армията е заминала — казвам аз. — Къде отиде?
Херон въздъхва дълбоко.
— Докато те нямаше, пропусна голяма част от разправиите, за което направо ти завиждам. Вождът на Вектурия изпрати воините си заедно с дъщеря си Майли да ни помагат. Сега, когато Сьорен го няма, тя и Ерик са хората с най-голям боен опит, но не могат да постигнат съгласие за абсолютно нищо. Ерик иска да се отправим право към столицата, да я превземем и да освободим Сьорен.
— Това е глупаво! — поклащам глава. — Те ще очакват да постъпим точно така, а дори и да не го очакваха, не разполагаме с достатъчно хора за подобна обсада.
— Точно това каза и Майли — осведомява ме Херон. — Тя настоява да продължим към Земната мина.
— Но ние не можем да продължим нататък, без да минем покрай най-гъсто населените градове. А там няма гори и планини, където да намерим прикритие! — възразих аз. — Някой със сигурност ще ни види и тогава Крес ще ни посрещне пред Земната мина с цяла армия.
— Да, точно така отговори и Ерик — потвърждава Херон. — Ето, вече ти разказах всичко.
— И кой надви в споровете?
— Никой — отвръща той. — Решихме, че трябва да изпратим воините в градовете по брега на река Саврия. Нито един от тези градове не е гъсто населен, но ще можем да се справим с каловаксийците, да освободим робите им, да увеличим броя на воините си, а също така и да вземем оръжия и храна. И най-важното от всичко: нашите воини не стоят тук в очакване на сигурна смърт.