— Най-накрая се побърка — казва Майли. — Знаех си, че тази мина й е сторила нещо.
— Може и да е. Защо не те хвърлим там, вътре, и не проверим в какво състояние ще излезеш ти? — обажда се Драгонсбейн. Стъписана, Майли млъква.
— Престанете! — успявам да изрека някак си и се изправям. — Точно това искат каловаксийците — да ни разделят. Затова ни правят това предложение. Наистина е гениално, но ние не можем да позволим да успее. Или заедно ще победим, или заедно ще загубим.
— Красиви думи — въздъхва тежко Сандрин. — Но красивите думи не печелят битки. И верността не ги печели. Каловаксийците печелят, защото са безмилостни, защото не са способни на вярност. Да, това е жалко и отблъскващо, но те са живи и здрави, докато хората под моите грижи не са нито едното, нито другото.
— Не е възможно наистина да обмисляш това предложение! — промълвява ужасена Драгонсбейн.
— Обмислям го — уверява я той. — И те съветвам и ти да го обмислиш. Предложението е добро.
— Само за един от нас — напомням им аз. — За една мъничка част от армията ни. А какво ще стане с всички останали? Нима ще избягаш и ще ни изоставиш?
На този въпрос Сандрин няма отговор. Само стисва зъби, а погледът му е прикован в нещо много далечно. Стомахът ми се свива. Ако Сандрин си тръгне, ще вземе бежанците със себе си. Някои може да останат, но повечето от бежанците от Ста Криверо ме последваха, защото той ги насърчи. И сега ще тръгнат след него, а имаме и бежанци от другите лагери. Дори да го последват само половината, тази загуба ще ни се отрази много тежко.
Херон се прокашля.
— Не просто да ни изостави — казва той. — Тези, които приемат предложението за мир, ще станат съюзници на Каловаксия — ще се сражават редом с каловаксийците в тази война. Този, който приеме предложението, няма просто да излезе от войната, а ще премине на другата страна.
Една дума остава в съзнанието ми и въпреки всичко на лицето ми се появява усмивка.
— Война — казвам аз. — Тази ли дума използва пратеникът?
Херон изглежда озадачен, но кимва.
— Да, цитирах го буквално.
Отново се засмивам, но този път смехът ми не звучи налудничаво.
— Може би наистина си се побъркала — казва ми Ерик.
Аз поклащам глава.
— Каловаксийците не водят войни — обяснявам. — Те започват обсади. Водят схватки. Сражават се в битки. Щом наричат това, което се случва сега, война, значи, наистина вярват, че представляваме заплаха за тях. Че ни виждат като враг, от когото е разумно да се страхуват.
— Красиви думи — казва пак Сандрин и поклаща глава. — Но можеш ли да обещаеш, че ако останем с теб, ще победим?
Искам да дам това обещание, но думите засядат в гърлото ми. Колкото и да го желая, не мога да го изрека. Надявам се да победим. Вярвам, че ако се сражаваме разумно, можем да го постигнем. Но не знам какво крие бъдещето и разбирам защо Сандрин е толкова несигурен. Има десетки хиляди хора, които зависят от него — той трябва да постъпи така, както е най-добре за тях. Аз също.
— Каловаксийците не ви предлагат свобода — казвам аз. — Това, което предлагат, е да заменят веригите ви с каишка, да ви превърнат в свои хрътки за нападения. И ако повярваш, че ще удържат на думата си и ще ви позволят дори и това, значи не си научил нищо от предишните им постъпки.
Сандрин отклонява погледа си, но Майли присвива очи, впива ги в моите и не ги отмества.
— Мислиш си, че ги познаваш по-добре, защото си живяла сред тях. Всички ние знаем на какво са способни — казва тя. — Но може би ще бъде по-добре — или поне по-сигурно — по изключение да бъдем на тяхна страна.
Думите й ме карат да се замисля.
— Някога в двора имаше един човек — Йон. Преди каловаксийците да завладеят Астрея, той беше Пазител — един от хората, които се бяха заклели да използват магията си, за да защитават Астрея и майка ми. Каловаксийците направиха и на него подобно предложение — или да умре, или да използва магията си, за да помогне на императора. Сигурна съм, че са направили такова предложение на всички Пазители, макар че той беше единственият, който прие. Сигурна съм, че и той е мислил същото, което мислиш ти сега — че каловаксийците ще се държат с него като с равен, че ще бъде в безопасност. И донякъде наистина е така — доколкото знам, Йон е още жив и живее в двора, но не е свободен и със сигурност не е щастлив.
Сега Майли онемява.
— И така, никой няма да приема това предложение! — отсича Драгонсбейн с твърд глас. — Всички ли сме съгласни?
— Да — отговаря Майли и след миг и Сандрин последва примера й.