Ерик обаче не казва нищо. Лицето му е съвсем безизразно. Примирен, той се обръща към Херон и едва сега се поколебава — виждам как лицето му омеква, макар и само за миг. Виждам, че не е уверен. Но това не е достатъчно. Вече е взел решение.
— Заведи ме при пратеника — казва той много сериозно. — Бих искал да приема предложението на императрицата.
— Ерик! — възкликвам. Името се изтръгва с болка от гърлото ми. — Не бива!
— Трябва — отвръща той безстрастно и избягва умолителния ми поглед. — Аз съм живял с каловаксийците. Те гледаха на мен точно така, както каза ти — смятаха ме за по-низш от тях, но не точно за роб. Някак си успях да оцелея. Не беше чак толкова лошо — със сигурност беше по-добро от смъртта.
— Не говориш сериозно! — настоявам аз. — Знам, че си разстроен, но…
— Но нищо! — прекъсва ме той и гласът му изведнъж става груб и поривист като ураганен вятър. — Знаеш ли какво ме сполетя, откакто започнах да ти вярвам, Тео? Загубих майка си, загубих брат си и се оказах натоварен с отговорността за стотици хора.
— Нима ще предадеш всички само защото си ми ядосан? — питам го.
Крайчецът на устата му се извива в иронична усмивка.
— Колко си самомнителна, Тео! Не става въпрос за теб. А освен това ще взема само няколкостотин души. Не са чак толкова много, че да ти създадат затруднения.
— Да не очакваш да ти благодаря за това? — питам гневно и гласът ми се пречупва.
— Всъщност може би трябва — казва Ерик и се поколебава. — Когато видя Сьорен, ще го поздравя от теб.
Той тръгва към изхода, аз се опитвам да го последвам, да му извикам, да го убедя да остане, но успявам да направя само няколко крачки, защото Майли слага ръка на рамото ми и ме спира.
— Остави го да върви — казва тя грубовато. — Във вените му тече предателска кръв, която рано или късно щеше да надделее. По-добре да си върви сега, преди да може наистина да ни предаде.
— А освен това е прав — обажда се Драгонсбейн. — И без него можем да се изправим срещу каловаксийците. Гораките са най-малобройната група сред нас.
Ерик минава покрай Херон, без да го погледне, и излиза от стаята. Херон има вид на човек, който се е поболял. Погледът му среща моя, отчаян, изпълнен с болка, и стомахът ми се свива. Херон вече е загубил толкова много хора и едва е започнал да допуска Ерик близо до себе си. За него това може да се окаже последният удар.
— Херон… — започвам аз, но той поклаща глава. Над светлокафявите му очи сякаш се спуска завеса и скрива всичките му чувства.
— Ще го заведа при пратеника, за да се споразумеят за условията. Вие, трябва да успокоите хората си, за да не се стигне до метеж. Тео, остани тук, за да не те види пратеникът.
Чак когато другите излизат, за да успокоят и окуражат своите хора, си позволявам да рухна. Свличам се на стола, на който допреди малко седеше Драгонсбейн. Обзема ме чувство на безсилие и разочарование, което се засилва все повече и повече. Накрая не сдържам сълзите си, които рукват горещи по бузите ми.
Трябваше да предвидя, че Ерик ще ме напусне — боговете са свидетели, че аз сама го подтикнах към това.
Ако бях застанала на негова страна срещу Майли… Ако бях измислила план как да спася Сьорен въпреки всичко останало… Ако не бях оставила Хоа да умре… Да, но вече бях сторила тези неща. Всичките. Постоянно го разочаровах и сега го загубих.
Точно както Крес знаеше, че този неин кроеж ще стане причина да загубя някого, точно както ми каза в съня. А дали е било само сън?
Не го разбирам. Нямам никаква представа какво го предизвика — дали отровата, дали мината, или нещо по-древно, пуснало дълбоки корени в мен, се беше разбудило? Онази Крес, която видях в съня си, беше истинска, а не плод на въображението ми — бях се сблъскала с нейното съзнание.
При тази мисъл ми прилошава. Не я искам в ума си и за нищо на света не искам аз да съм в нейния. Не искам между мен и нея да има нищо общо.
Но ако можеш да се възползваш от тази връзка… — прошепва друг един глас в съзнанието ми — глас, който смътно ми напомня за гласа на императора.
Внезапно, сякаш съм разтърсена, осъзнавам, че мога да го използвам. Крес си мисли, че съм мъртва. Мисли си, че онази Тео, която вижда в съня си, е само плод на въображението й — призрак и нищо повече. Аз обаче знам, че не е така, и това ми дава предимство, стига да разбера как точно да приложа това познание.
Мрачно, зловещо предимство, което все още не мога да проумея, но в тази война ще се възползвам от всяко малко преимущество, което мога да постигна.
Шпионка
Херон, Артемизия и Блейз идват да ме вземат, след като пратеникът си тръгва, придружен от Ерик и гораките. Макар че Блейз все още се чувства неловко в мое присъствие, не мога да отрека, че е приятно четиримата отново да сме заедно дори когато оттеглянето на гораките виси над главите ни като дебело, вълнено одеяло насред лято.