Артемизия се навежда напред.
— Кой? Мислех, че съм открила всички шпиони сред нашите хора.
Поемам си дълбоко дъх.
— Аз — отговарям и им разказвам за снощния си сън.
Когато свършвам, тримата ме гледат онемели, но израженията им показват съвсем ясно какво мислят.
— Знам как ви звучи, но не съм полудяла — уверявам ги.
— Разбира се, че не си — казва бързо Артемизия, поглежда към другите двама и вдига вежди. — Ами… всички ние знаем какво може да причини на човек прекалено дългият престой в мината. Би било напълно разбираемо, ако започнеш да страдаш от известни… заблуди.
— Не страдам от никакви заблуди — отговарям аз. — Как иначе ще си обясниш моя сън?
Блейз вдига недоумяващо рамене.
— Ами, това е вид ретроспекция — казва той. — Сънувала си, че тя изрича някакви неясни фрази, но те придобиват друг смисъл, след като ги виждаш в светлината на онова, което се случи, а то се отразява върху интерпретацията на съня ти.
— Не е така — настоявам, като се мъча да намеря най-точните думи. — Не мога да обясня как, но аз я почувствах. Почувствах дъха й. Тежестта на присъствието й в съзнанието ми не беше ефимерно, а масивно, солидно и истинско!
— Не се съмнявам, че си го почувствала точно така — казва Артемизия с учудващо нежен глас. — Но това е лудост, Тео.
Херон е единственият, който не казва нищо, но изражението му е напрегнато.
— Ти какво мислиш, Херон? — питам го аз.
Въпросът ми го изтръгва от мислите му.
— Не знам — признава той. — Наистина звучи като лудост, но съм чувал и по-налудничави неща. Ще ни кажеш ли, ако се случи пак?
Кимвам в съгласие.
— От сега нататък нямам тайни от вас тримата — заявявам аз. — Нито веднъж не се е случвало да запазя нещо в тайна от вас и то да доведе до нещо хубаво. Яна кребести. Вярвам ви.
Едва когато се насилвам да изрека думите, осъзнавам колко усилия ми костват. Оцелях толкова дълго само защото не вярвах на никого. Недоверието беше урок, който трябваше да науча, и ако не го бях усвоила, сега нямаше да съм жива. Но вече не мисля, че мога да оцелея до края на тази война без доверие. Няма нищо, нищо на този свят, което не бих поверила на Артемизия, Херон и Блейз — и живота си, и бъдещето на Астрея, ако се стигне дотам.
Тримата се споглеждат и кимват.
— Яна кребести — отвръщат ми те.
Блейз и Херон си тръгват, но Артемизия остава. На лицето й е изписана загриженост, но и резервираност също, и аз нямам ни най-малка представа какво се върти в ума й. Когато оставаме сами, тя обръща поглед към мен и свива устни.
— Императрицата…
Чакам я да продължи, но става ясно, че няма какво да добави.
— Какво за нея? — питам я.
— Продължаваш да я наричаш „Крес“ — отговаря Артемизия. — Трябва да спреш. Сега тя е императрица. Всяко по-фамилиарно обръщение създала впечатлението, че гледаш на нея като на човек — като на приятел, а не като на враг. Това е нещо, което не можеш да си позволиш.
Преглъщам с усилие. Дори не съм се усетила, че го правя. За мен императрицата винаги ще си остане майката на Сьорен, с нейния тъжен поглед и прекършен дух, а Крес винаги ще бъде просто Крес, амбициозна и лукава, но не и опасна, не и способна на всички злини, които извърши.
Артемизия е права: наистина трябва да спра да я наричам по име, но не знам как.
— Ще се опитам — обещавам.
— Тя не ти е приятелка — продължава Арт. — Не ти е сестра по душа или както там сте се наричали една друга. Тя е момичето, което се опита да те убие и почти успя. Момичето, което седи на трона на майка ти и държи народа ни в окови.
— Знам — промълвявам. Всяка дума ми се струва безкрайно тежка. — Но е трудно човек да изкорени някои навици. По-лесно е да кажеш нещо, отколкото да го направиш.
— Не съм казала, че ще е лесно — отговаря тя. — Казах само, че трябва да намериш начин да го направиш.
Кимвам в съгласие и стисвам устни.
— Вярваш ли ми — питам я, — че по някакъв начин моето и нейното съзнание са свързани?
Отначало Артемизия не отговаря.
— Вярвам, че ти го вярваш — внимателно казва тя след малко. — И вярвам, че съм виждала в мините да се случват странни неща. Но споделени сънища? Никога не съм чувала за подобно нещо.
Ненадейно ми хрумва идея.
— Отровата, която тя ми даде — питам Артемизия, — от Огнената мина ли идва?
Арт примигва и бавно започва да разбира какво имам предвид.
— Предполагам, че е така, Енкатрио идва от тази мина. Тя спомена ли нещо друго?