Вдигам рамене.
— Каза, че е открила отровата чрез изтезаване на астрейци, които знаели рецептата.
Артемизия накланя глава на една страна.
— Рецептата — повтаря тя. — Няма никаква рецепта. Това е вода от Огнената мина, нищо повече. Мислиш ли, че отровата, която ти е дала, е била нещо по-различно?
— Не знам — отговарям. — Но ако е взела отровата от мината, тогава робите, които работят там, долу, със сигурност знаят за това. Можем да ги попитаме.
Артемизия кимва.
— Все още не ти вярвам — устата й се изкривява в гримаса. — Но теоретично, ако вие двете наистина споделяте сънищата си, това означава, че тя може да влиза в твоето съзнание също толкова лесно, колкото и ти в нейното.
— Знам. — Тази мисъл пропълзява по кожата ми като пипалцата на хиляди паяци. — Но тя смята, че съм мъртва. Докато продължава да ме счита за мъртва, няма да има причина да мисли, че нейните съновидения са нещо повече от обикновени сънища.
Артемизия се замисля.
— Всичко това е просто налудничаво! — възкликва тя. — Не мога да повярвам, че изобщо го приемам на сериозно!
— Знам — съгласявам се с нея. — Не съм сигурна дали самата аз го вярвам. Точно затова ни трябват отговори.
Семе
Понякога времето, което прекарах в мината, се процежда в спомените ми като слънчева светлина през прозорец със завеса — размито, с неясни очертания, непълно. Друг път обаче завесата се вдига и вътре нахлува ярка светлина, ослепителна и мъчителна. Спомням си мрака; спомням си студа. Спомням си майка си.
Този спомен ми причинява болка, забива се в ума ми като кинжал в рана. За разлика от кинжала обаче, е невъзможно да го извадя от раната.
Тя се грижеше за сивата си градина, макар че тук вече не растеше нищо.
Спомням си как се опитах да й го кажа, да й обясня, че императорът е изгорил всичко, че земята е покрита предимно с пепел и дори плевелите не могат да си проправят път през сухата пръст, но тя не искаше да ме слуша: продължаваше да копае с голи ръце, да поставя семена дълбоко в земята, преди да ги покрие с пръст.
Дори и в мината знаех, че майка ми е мъртва, макар че понякога, когато я зървах с ъгълчето на окото си, го забравях, макар и само за секунда. Жената пред мен с изцапаните от пръстта ръце не беше майка ми — всъщност изобщо не беше жена. Тя беше творение на мината, плод на въображението ми или може би някаква комбинация от двете. Не беше истинска. Знаех го, но не можех да се насиля да го приема.
Вместо това прикляках до нея и на свой ред заравях ръце в пръстта, усещах как се набива под ноктите ми. Поставях семена в дупките в земята и ги покривах точно както ме беше учила майка ми.
Тя ме наблюдаваше изпитателно. На устните й се появяваше усмивка, която беше толкова топла, че заместваше слънцето.
— Тук няма да поникне нищо — казвах й отново. — Императорът се погрижи за това.
— Достатъчно е едно семенце, миличка — отговаряше ми тя. — Само един стрък, който да си пробие път през земята, да пусне корени надълбоко и нашироко. Ако трябва да засея милион семенца, за да го намеря, така да бъде.
Времето се втечняваше и протичаше между пръстите ми всеки път, щом се опитвах да го сграбча, но майка ми не се отделяше от мен и аз от нея. Двете стояхме на колене в пръстта и пепелта на нейната градина, копаехме и засявахме семена. Прахът покри кожата ми, заличи цвета на роклята ми — червена ли беше преди? Не можех да си спомня. Стомахът ми се свиваше от глад, а гърлото ми беше толкова сухо, че ме болеше да говоря, но не можех да се оплаквам, защото майка ми отново беше до мен и нямах какво повече да искам.
Забих ръка в едно недокоснато парче земя, но този път, когато вдигнах шепа пръст, от земята се надигна тихо ридание и ме сграбчи като човешка ръка. Това ридание беше изпълнено с чиста болка, стигна до гърдите ми и накара сърцето ми да се свие. Спомням си как замръзнах, когато чух звука.
Майка ми започна да пее:
Откъснах поглед от земята и видях, че майка ми ме наблюдава.
Имаше нещо, което трябваше да направя, място, на което трябваше да бъда, но и тези подробности изтекоха между пръстите ми.