Мина ме приковава с безизразен поглед.
— Въпреки всичко беше глупаво — настоява тя. — Но допускам, че е било и проява на смелост.
Пак вдигам рамене.
— Каквото и да е било, важното е, че подейства — отвръщам.
Показвам й същото, което демонстрирах пред Херон — не
само да призовавам огъня, а да го превръщам в част от мен самата, в свое продължение. Мина ме наблюдава от начало до край със стиснати устни, без да промълви нито дума, докато не приключвам и не разпилявам отново пепелта по земята.
— И си спала — измърморва тя повече на себе си, отколкото на мен.
— И то дълбоко, доколкото разбирам — отбелязвам сухо.
Мина пристъпва към мен.
— Може ли да докосна челото ти?
Кимвам и тя притиска опакото на ръката си към него.
— Не си топла — промърморва тя, протяга ръка и докосва единствения бял кичур в кестенявата ми коса.
— И преди го имах — казвам аз. — Появи се след отровата.
Тя кимва.
— Помня. За разлика от косата на императрицата, нали така? Навярно трябва да благодариш на Артемизия — ако не беше използвала дарбата си, за да спре въздействието на отровата, тя щеше да те засегне много повече. Ако отровата не те беше убила на място, мината със сигурност щеше да го направи.
— Ти не си видяла лично Крес… императрицата — сменям темата аз. — Но сигурно вече си чула разказите за нейната мощ.
Мина се замисля.
— Чувала съм да говорят какво ли не — подхваща предпазливо тя. — Но според мен разказите често са преувеличени.
Спомням си как Крес уби императора с горящите си пръсти, сключени около гърлото му, как от върховете на пръстите й се сипеше пепел по палубата. От нея се излъчваше такава сила, каквато не съм виждала у никого другиго. Не съм сигурна, че е възможно някой да преувеличи видяното от собствените ми очи.
— Тя сякаш дори няма нужда да призовава дарбата си. Тя уби императора за няколко секунди с голи ръце — промълвявам.
— А ти навярно все още не се чувстваш достатъчно силна да се изправиш срещу нея — предполага Мина.
— Не вярвам да съществува някой, който да е толкова силен — признавам. — Чувала ли си за Пазителите, които могат да убиват с такава лекота?
Тя поклаща глава.
— Никога не съм чувала за Пазители, които да убиват. Те не действаха така. Ако някой извършеше престъпление, за което го осъждаха на смърт, екзекуцията се извършваше по други, по-обикновени начини. Пазителите никога не са използвали дарбите, дадени им от боговете, за такива цели. Това само по себе си би било светотатство — извратена подмяна на нещо толкова свято.
Спомних си как Блейз отиде на бойното поле с ясното съзнание, че може да умре, но твърдо решен преди това да убие колкото се може повече каловаксийци. Това дали беше светотатство и извратено приложение на дарбата му? Или по време на война правилата просто се променят?
— Как са децата, които видях да изпитваш преди? — попитах я, спомняйки си за момчето и момичето със същата променлива сила като на Блейз. — Как се чувстват сега?
— Лайъс и Гризелда — припомня ми тя имената им. — Добре са, горе-долу. Уплашени и травмирани от ужасяващите експерименти, на които са ги подложили каловаксийците. Но в много отношения притежават голяма сила. — Тя замлъква. — Твоят предполагаем приятел се оказа прав. Те го харесват, колкото и да е необщителен. За човек наистина е важно да разбере, че не е толкова сам на този свят, колкото си е мислел.
Когато навремето разказах на Мина за Блейз, говорех за него просто като за един хипотетичен приятел, макар че тя бързо разбра, че лъжа. Сега, изглежда, знаеше точно за кого говоря. Но поне не се страхува от него, не се страхува и от Лайъс и Гризелда.
— Казала ли си на още някого за откритията си? — питам я.
Тя свива устни.
— Няма никакви открития, Ваше Величество — свива рамене Мина. — Това е само една хипотеза и няма смисъл да карам всички да настръхват. Хората се боят от онова, което не разбират, а в такива времена страхът може да доведе до вземане на опасни решения.
Ако хората разберат колко силни и колко нестабилни са Блейз, Лайъс и Гризелда, може да ги убият. И преди го знаех, но когато чувам Мина да намеква същото, дъхът ми секва.
— Всички видяха какво направи Блейз на кораба — промълвявам. — Видяха, че почти унищожи и себе си, и всички наоколо. Но не му направиха нищо.
— Да — съгласява се тя. — Предполагам, че хората ще пеят песни за геройството му векове наред. Никой не пострада. Сега Блейз е герой в очите на хората — герой, който е толкова могъщ, че не е могъл да се овладее, но все пак герой. Не забравяй: това може да се промени за секунда.