— Чувствам се така, сякаш съм минала през цели три кръга на ада — признавам.
— Тео! — провиква се друг глас. Обръщам се и виждам Артемизия да тича към мен. На хълбока й просветва лъскавата ножница на кама, а небесносинята й коса се развява зад гърба й.
За разлика от Ерик, тя знае, че не бива да ме прегръща. Вместо това ме потупва лекичко и непохватно по рамото.
— Как се чувстваш? — предпазливо ме пита тя.
— Жива съм, а това е повече от всичко, което можехме да очакваме — отвръщам с усмивка. — И освен това се получи.
Усмивката й става по-широка.
— Много се радвам! В противен случай новото ти прозвище щеше да изглежда страшно неуместно.
Премествам поглед от Артемизия към Ерик, от Ерик към Херон. Намръщвам се.
— Новото ми прозвище ли? — повтарям, озадачена.
Те си разменят многозначителни усмивки, след което Арт драматично се привежда в нисък реверанс, а Ерик и Херон се покланят.
— Да живее Теодосия! — казва приятелката ми. — Кралица на пламъка и яростта.
Тримата се изправят. Усмивките им много си приличат, само че това, което каза Артемизия, не е шега, колкото и да се стараеше да прозвучи по този начин. Кралица на пламъка и яростта! Какво сурово прозвище. Да, наистина е силно, но е и жестоко. За пръв път разбирам, че независимо дали ще успея, или не, историята ще ме запомни със силата и жестокостта ми. Спомням си за всички акварелни картини в нежни оттенъци, които изобразяваха майка ми в ефирни рокли от атлаз. Мисля си за поемите, написани в нейна чест, за одите, възхваляващи красотата, добротата и нежността й. Кралицата на мира, така я наричаха. Кралица, съвсем различна от мен.
В паметта ми трепва спомен и се мъчи да пробие мъглата на мините.
— Аз умрях като Кралицата на мира и мирът умря с мен — каза майка ми там. — Но ти си Кралицата на пламъка и яростта и ти ще подпалиш техния свят.
Не знам какво видях в мината — дали призрака на майка ми, дали образ, породен от собственото ми въображение, или нещо съвсем различно. Знам обаче, че по някакъв начин бях чула новото си прозвище още преди да го измислят хората отвън, и това ме изпълва с тревога.
Не можем да съставим план без Блейз, затова изпращам другите да съберат всички водачи, останали в лагера, и се запътвам към сградите за тренировка, където чух, че Блейз прекарвал почти целия ден. Херон не искаше да ме пусне сама, аз обаче го уверих, че се чувствам достатъчно добре, за да прекося лагера, без да се облягам на него, и той отстъпи.
Всъщност не съм сигурна дали мога да вървя сама. Въпреки че се чувствам по-добре, всяка стъпка ми коства усилие. Предпочитам обаче да се боря с болката, отколкото Херон или някой друг да бъде свидетел на първата ми среща с Блейз.
— Не го прави. Не ме оставяй — беше ми казал той, преди да вляза в мините. Бяха последните му думи към мен, след като аз самата го бях молила за същото. И двамата отказвахме да чуем молбата на другия.
Залива ме чувство на вина, когато си спомням как гласът му секна и колко отчаян изглеждаше тогава, сякаш бях срязала последната нишка, свързваща го с живота. Сякаш и без друго той вече бе решен да го напусне.
Той ме остави пръв — напомням си аз. Той влезе в ръцете на смъртта не един, а два пъти, след като го умолявах да не го прави. Не може да ми се сърди, задето съм направила същото.
А сега? Колкото и невероятно да изглежда, и двамата сме живи и трябва да се изправим срещу всички последици от оцеляването ни.
Установявам, че сградата, която ми описа Херон, е отделена от другите с останки от ограда, все още вкопани в земята. Спомням си, че я видях по време на битката — огромна черна сграда, блеснала в червено на слънцето. Сьорен беше ми обяснил, че оградата, макар и срутена сега, е направена от желязо, смесено с огнени скъпоценни камъни.
Побутвам леко вратата и виждам, че помещението е празно — осветява го единствено една голяма свещ в средата, достатъчно голяма, за да видя Блейз, Лайъс и Гризелда. Момчето и момичето са още кожа и кости, но лицата им изглеждат по-закръглени, а кожата им вече не е толкова жълта, макар че е възможно това впечатление да се дължи на свещта. Но дори тя не може да прикрие сенките под очите им — приличат ми на синини.
И под очите на Блейз има същите сенки. Очевидно, и те като него не спят спокойно.
Сега са по-силни, отколкото последния път, когато ги видях — видно е от начина, по който Гризелда прави скок във въздуха и запраща към каменната стена огнена топка, голяма колкото главата ми. Когато се допира о стената, тя угасва, но оставя следа от изгаряне. Целите стени са покрити с такива следи, сега повече черни, отколкото сиви.