Гризелда се приземява, превита на две и останала без дъх, но на устните й играе усмивка, лека и мрачна, но несъмнено истинска.
— Браво! — обаждам се аз.
И тримата се стряскат. Гризелда скача, погледът й трескаво се стрелва из помещението и бързо ме намира. Не може да е на повече от петнадесетина-шестнадесетина години. Не е кой знае колко по-малка от мен. Ненадейно се сещам, че щом от влизането ми в мините са минали две седмици, значи, вече
съм навършила седемнадесет.
— Ваше Величество! — възкликва Гризелда и прави тромав реверанс. Лайъс се покланя веднага след нея.
— Няма нужда — казвам им, преди да се осмеля да погледна към Блейз.
За разлика от тях, той изглежда съвсем същия, какъвто го видях за последен път. Зелените му очи са все така уморени и сурови, а зъбите — сърдито стиснати. Но начинът, по който ме гледа, ме кара да се почувствам така, сякаш ме е ритнал в корема. Гледа ме така, сякаш съм призрак, и не е сигурен страх ли трябва да изпитва, или облекчение.
— Страхуваш ли се от мен? — попита ме веднъж той и аз бях принудена да призная, че е така. Не е възможно сега той да се страхува от мен — не и по същия начин. Може би е притеснен от това какво ще кажа, какво ще направя, дали ще разбия сърцето му.
Той ме изостави пръв — напомням си аз, но тази мисъл не е балсамът, от който се нуждая.
Блейз се прокашля и отклонява погледа си.
— Време е за обяд — казва той и гледа ту към Лайъс, ту към Гризелда. — Идете да хапнете нещо и се върнете след час.
— Всъщност — обаждам се аз — защо не си починете този следобед? Блейз ще ми трябва за целия ден.
Блейз поклаща неодобрително глава.
— Един час — настоява той.
Очите на Лайъс и Гризелда се разширяват и нерешително се вглеждат ту в мен, ту в Блейз. Аз може и да съм тяхната кралица, но Блейз е техният учител. Двамата излизат тичешком, преди да съм успяла да отменя неговото нареждане. Вратата се затръшва, звукът се блъсва в стените и ехото отеква в тишината, възцарила се след излизането им.
Тишината продължава дълго след като ехото заглъхва, но накрая събирам сили и я нарушавам.
— Трябва да изработим стратегия — обръщам се към Блейз. — Уговорих се да се срещнем с другите водачи и да я обсъдим. Това ще ни отнеме повече от час.
Той поклаща глава, без да ме поглежда.
— Тук ще бъда по-полезен.
— Трябваш ми там — казвам аз и в гърдите ми се надига раздразнение, яростно и задушаващо.
— Не — отвръща Блейз. — Не ти трябвам.
Загубвам дар слово. Не така си представях първата ни среща след завръщането ми.
— Мислех, че поне ще се зарадваш, че съм жива — прошепвам най-накрая.
Той ме поглежда така, сякаш съм го зашлевила.
— Разбира се, че се радвам, Тео! — отвръща. — През цялото време, което прекара там, долу, аз умолявах боговете да ти позволят да се върнеш, и до края на живота си ще съм им благодарен, че сега си тук.
— Няма да се извинявам, задето влязох в тази мина — заявявам аз. — Знаех какво правя, знаех и какво рискувам, но заради Астрея си заслужаваше. Навярно и ти си мислил така, когато се втурна в онази битка.
— Заради теб — поправя ме той и думите са остри като кинжали. — Аз обичам Астрея — не ме разбирай погрешно, но когато застанах на носа на онзи кораб и напрегнах и последната си капка сила, когато се втурнах в онази битка, макар да знаех, че може да не се върна жив, го направих заради теб.
Думите са едновременно оръжие и ласка, но гневът в тях разпалва моята собствена ярост.
— Ако наистина беше заради мен, щеше да ме послушаш, когато ти казах да не го правиш.
Той поклаща глава.
— Ти си предубедена към мен — казва той с глас по-студен, отколкото съм го чувала преди. — Присъдата ти е погрешна. Ако на твое място бяха Херон и Артемизия, или дори онзи жалък принкити1, те щяха да ми кажат да го сторя. Аз направих това, което ти никога не би могла да ме помолиш да сторя, и няма да се извинявам. Дори когато светът се преобръща целият и не мога да бъда сигурен в нищо, аз съм сигурен в теб. Където и да се намираме, срещу каквото и да се борим, аз винаги се боря за теб. А ти винаги се бориш преди всичко заради Астрея.
Олюлявам се, правя крачка назад.
— Не можеш да ме обвиняваш заради това — прошепвам. — Каква кралица щях да бъда, ако поставях теб — изобщо някого, или друго, каквото и да било — над Астрея?
Той поклаща глава. Гневът му вече е изчезнал.
— Разбира се, че не те обвинявам, Тео — казва тихо той. — Просто ти казвам какво е положението от моя гледна точка.