Не мога да кажа нищо, което да промени мнението му, нищо, което да накара него или мен да се почувстваме по-добре. След малко той отново проговаря:
— Аз не ти трябвам, когато искаш да обсъждаш стратегия. За това ще имаш Арт, Драгонсбейн и вождовете на другите страни. Искаш да съм там, защото ти давам увереност и утеха, но истината е, че ти вече нямаш нужда от утеха. Аз не съм ти нужен, но Лайъс и Гризелда се нуждаят от мен.
Думите са като тръни, които се забиват в кожата ми, и аз си тръгвам, преди да съм изрекла нещо, за което наистина ще съжалявам. Но когато излизам отново на светло и затварям вратата зад гърба си, се питам дали това, което ми причинява такава болка, са самите думи или истината в тях.
Сблъсък
Последния път, когато бях влязла в кабинета на стария комендант, с мен бяха Сьорен, Крес и императорът, и макар че след това са почистили помещението, отгласът от случилото се остава. Върху махагоновото бюро все още има следи от овъгляване, където Крес беше прокарала нокът по него. По дървената повърхност на стола, на който седеше императорът, все още има полепнала пепел, а върху килимчето — прогорено червено петно от отровното вино, което изпих. Някои неща не могат да се заличат, колкото и да ги търкаш и чистиш.
Преди да си тръгнем — помислям си аз, — трябва да сринем тази сграда до основи.
Колко по-щастлива бих била, ако до края на живота си не стъпех нито веднъж повече в тази стая, но нейното уединение, бюрото и купищата карти на Астрея и всички останали места по света я превръщат в най-доброто място за разискване на стратегии. И все пак ми е трудно да откъсна поглед от петното на килимчето.
Това е обикновена замяна, Тора. Или твоята смърт, или смъртта на хората ти.
Отново усещам как отровата слиза в гърлото ми и го прогаря, как заличава всяка друга мисъл освен една: горещината, болката. Пак виждам Крес, застанала над мен. Погледът й е разсеян, но и любопитен, докато наблюдава как се гърча в агония. Взираше се в мен също така съсредоточено, както навремето гледаше някой труден превод.
Сега Крес си мисли, че съм мъртва. Какво ще направи, когато разбере, че не съм? Сега може би сме наравно, но има едно нещо, което не се е променило: тя не се поколеба да ме убие лично, а аз не можах да постъпя така с нея, когато имах възможност. Тази мисъл сама по себе стига, за да ме уплаши.
— Тео! — обажда се някой и ме изтръгва от мислите ми. Откъсвам поглед от виненото петно и виждам Драгонсбейн, седнала върху ъгъла на бюрото. Краката й са кръстосани по начин, който у всяка друга би минал за благоприличен. Съзнавам, че не бива да очаквам някаква бурна сцена на радостна среща. Тя ми кимва леко и аз приемам жеста като задоволство, че съм жива.
Ерик и Сандрин, астрейският старейшина от лагера за бежанци в Ста Криверо, също са тук заедно с момиче, което бързо ми представят като Майли от Вектурия, най-малката дъщеря на вожда Капил. Доколкото мога да съдя по вида й, тя е пълна противоположност на сериозния си, миролюбив баща. Макар че си приличат по мургавата кожа и дългата черна коса, брадичката на Майли е по-твърда и издаваща гняв, а очите й излъчват ярост, която не изчезва нито за миг, сякаш всеки момент ще се нахвърли върху някого.
В близките дни Сандрин и Драгонсбейн ще напуснат лагера с кораб, за да отведат на сигурно място онези астрейци, които не могат или не искат да участват в битките. Това сякаш е единственото, за което всички сме единодушни.
— Не можем да останем дълго тук — заявявам аз, след като са ми разказали всичко. — Императрицата може да изпрати армия срещу нас всеки момент, ако вече не го е направила.
Майли поглежда към присъстващите и се разсмива.
— Вижте я само! Цели две седмици не прави нищо друго, освен да броди в мрака, а сега ни предупреждава за нещо толкова очевидно, за което всяко дете може да се сети — казва тя и отново ме поглежда. — Какво точно си мислиш, че сме правили ние, докато ти си полудявала в мините?
— Аз не съм полудяла! — отвръщам остро. — А доколкото разбрах, в мое отсъствие вие само сте се заяждали помежду си.
— Почти цялата ни армия се отправи към градовете по брега на река Саврия, за да си ги върнем. Но веднага щом изготвим план за завладяването на столицата, воините ще се върнат при нас — казва Ерик от мястото си близо до вратата, където се е облегнал на каменната стена. Той сякаш не ни обръща особено внимание — вместо това е съсредоточен да бели ябълка с миниатюрно ножче, голямо колкото палеца му.
Майли се усмихва подигравателно.