Виктория Айвярд
Кралска клетка
(книга 3 от "Алена кралица")
Никога не се съмнявайте, че сте ценни и могъщи и че заслужавате всеки шанс и възможност на света да преследвате и постигате мечтите си.
Едно
Мер
Изправям се на крака, когато той ми позволява.
Веригата ме дърпа рязко, опъвайки нашийника с шипове на гърлото ми. Острите му върхове се впиват, но недостатъчно, за да пуснат кръв — не още. Само че китките ми вече кървят. Бавно появяващи се, мудно процеждащи кръв рани от дни на безпаметно пленничество — окована съм в груби, разкъсващи кожата ми белезници. Цветът обагря белите ми ръкави в тъмно кървавочервено и ярко алено, избледнява от нова до стара кръв като свидетелство за изпитанието ми. За да покаже на двора на Мейвън колко много съм страдала вече.
Той стои над мен с неразгадаемо изражение. Върховете на бащината му корона го правят да изглежда по-висок, сякаш желязото израства от черепа му. Короната блести, всеки връх е къдрещ се пламък от черен метал, напръскан с бронз и сребро. Фокусирам се върху познатия до болка предмет, за да не ми се налага да поглеждам Мейвън в очите. Въпреки това той ме принуждава да се приближа, като подръпва друга верига, която не мога да видя. А само да я почувствам.
Една бяла ръка обгръща ранената ми китка някак нежно. Против волята ми очите ми рязко се насочват към лицето му, неспособни да се отместят. Усмивката му е всичко друго, но не и мила. Тънка и остра като бръснач, впиваща се в мен с всеки зъб. А най-ужасни от всичко са очите му. Нейните очи, очите на Елара. Някога мислех, че са студени, направени от жив лед. Сега знам по-добре. Най-горещите огньове горят в синьо и неговите очи не са изключение.
Сянката на пламъка. Той със сигурност пламти, но тъмнина разяжда краищата му. Подобни на синини черносини петна обкръжават кръвясали очи със сребърни вени. Не е спал. По-слаб е, отколкото си спомням, по-строен, по-жесток. Косата му, черна като бездна, е стигнала до ушите, къдрейки се по краищата, а бузите му са още гладки. Понякога забравям колко е млад. Колко сме млади и двамата. Под дългата ми права рокля жигосаната буква М върху ключицата ми пари като ужилено.
Мейвън се обръща бързо, държи здраво веригата ми в юмрука си и ме принуждава да се помръдна заедно с него. Луна, кръжаща около планета.
— Бъдете свидетели, вижте тази пленница, тази победа — казва той и изпъва рамене за огромната публика пред нас. Поне триста Сребърни, благородници и обикновени граждани, стражи и офицери. Болезнено осъзнавам присъствието на Пазителите някъде в периферното ми зрение: огнените им одежди са постоянно напомняне за моята бързо смаляваща се клетка. Моите пазачи от Династията Арвън също никога не са далече: белите им униформи са ослепителни, способността им за потушаване на уменията — задушаваща. Струва ми се, че ще остана без дъх от напора на тяхното присъствие.
Гласът на краля отеква из разточително обширния Площад на Цезар, изпраща вибрации сред тълпа, която откликва подобаващо. Някъде сигурно има микрофони и високоговорители, които да разнасят злобните думи на краля из целия град, а несъмнено и из останалата част от кралството.
— Ето я предводителката на Алената гвардия Мер Бароу. — Въпреки ужасното си положение едва не изсумтявам. Предводителка. Смъртта на майка му не е сложила край на лъжите му. — Убийца, терористка, огромна неприятелка на нашето кралство. А сега тя е на колене пред нас, разголена до кръвта си.
Веригата отново се опъва рязко и ме принуждава да заситня напред с протегнати ръце, за да запазя равновесие. Реагирам с безразличие, със сведени очи. Толкова много преструвки. Гняв и срам закипяват в мен, когато осъзнавам каква огромна вреда ще нанесе този простичък акт на Алената гвардия. Червените из цяла Норта ще ме гледат как играя по свирката на Мейвън и ще ни сметнат за слаби, победени, недостойни за вниманието, усилията или надеждата им. Нищо не би могло да е по-далече от истината. Но не мога да направя нищо, не и сега, не и тук, зависеща изцяло от милостта на Мейвън. Чудя се за Корвиум, гарнизонния град, който видяхме да гори на път към Задушливите земи. След излъченото ми в ефир съобщение имаше метежи. Дали това е било първото дихание на революция — или последното? Няма как да узная. И се съмнявам, че някой ще си направи труда да ми донесе вестник.
Кал ме предупреди за заплахата от гражданска война отдавна, преди баща му да умре, преди на него да не му остане нищо освен едно бурно мълниеносно момиче. Бунт от двете страни, каза той. Но застанала тук, държана на каишка пред двора на Мейвън и неговото Сребърно кралство, не виждам разделение. Макар да им показах, да им разказах за затвора на Мейвън, за отведените им любими хора, за това как един крал и майка му са предали доверието им, аз все още съм врагът тук. От това ми се приисква да запищя, но съм си научила урока. Гласът на Мейвън винаги ще бъде по-силен от моя.