Естествено, умът ми литва в предположения. Да не са спечелили нова победа? Срещу Кал, срещу Алената гвардия? Или все още ликуват заради залавянето ми?
Един поглед към Еванджелин е достатъчен отговор. Никога не съм я виждала да се мръщи така, дори не и на мен. Злобната ѝ, напомняща за котка гримаса става грозна, гневна, изпълнена с ярост, каквато не мога да си представя. Очите ѝ потъмняват, обхождайки залата. Черни са като бездна, поглъщаща гледката на хора, обзети от пълно блаженство.
Или, осъзнавам, неведение.
По нечия заповед рояк Червени слуги се оттласват от далечната стена и тръгват през помещението в заучена формация. Носят табли с високи кристални чаши с течност, която прилича на рубинена, златна и диамантена звездна светлина. Докато стигнат до отсрещния край на тълпата, подносите им вече са празни и бързо ги зареждат отново. С още едно минаване подносите се опразват пак. Нямам представа как някои от Сребърните още си стоят на краката. Продължават веселбата си, говорят или танцуват с ръце, обвити като хищни нокти около чашите им. Неколцина подръпват от сложно изработени лули и издухват във въздуха дим с причудлив цвят. Не мирише като тютюн, с какъвто много от старите хора в Подпорите усърдно се запасяват. Гледам със завист искрите в лулите им, всяка — мъничка като главичка на топлийка светлина.
По-лошо е да гледам слугите, Червените. При вида им изпитвам болка. Какво не бих дала да съм на тяхно място. Да бъда само прислужница вместо пленница. Глупачка, сгълчавам се. Те са затворени в плен също като теб. Точно като всички от твоя вид. Притиснати под Сребърен ботуш, макар някои да имат повече пространство за дишане.
Заради него.
Еванджелин слиза от площадката и пазачите Арвън ме принуждават да я последвам. Стълбите ни отвеждат директно до подиума: друга издигната платформа, достатъчно висока, за да свидетелства за изключително важното си значение. И разбира се, върху нея стоят дузина Пазители, маскирани и въоръжени, ужасяващи от глава до пети.
Очаквам троновете, които си спомням. Диамантено стъкло, пламъци за мястото на краля, сапфир и полирано бяло злато за това на кралицата. Вместо това Мейвън седи върху същия трон, от какъвто го видях да се надига преди месец, когато ме държеше окована пред света.
Никакви скъпоценни камъни, никакви ценни метали. Само плочи от сив камък, украсени със завъртулки от нещо блестящо, с обли ръбове и стряскащо лишени от отличителни знаци. Изглежда студено на допир и неудобно, да не говорим пък и че е ужасно тежко. Смалява Мейвън, прави го да изглежда по-млад и по-дребен от всякога. Да изглеждаш могъщ, означавала бъдеш могъщ. Урок, който научих от Елара, макар че Мейвън по някакъв начин не го е усвоил. Той има вид на момчето, каквото всъщност е, стряскащо блед на фона на черната си униформа: единствените цветове по него са кървавочервената подплата на пелерината му, няколко сребърни медала и потрепващото синьо на очите му.
Крал Мейвън от Династия Калоре среща погледа ми в момента, щом разбира, че съм тук.
Мигът увисва, провесен върху нишка от време. Между нас зейва каньон от разсейващи звуци и гледки, изпълнен с толкова много шум и елегантен хаос, но стаята може със същия успех да е празна.
Питам се дали забелязва разликата в мен. Лошия вид, болката, изтезанието, на което ме е подложил безмълвният ми затвор. Сигурно. Очите му се плъзват по остро очертаните ми скули до нашийника ми, надолу до бялата права рокля, в която са ме облекли. Този път не кървя, но ми се иска да кървях. Да покажа на всички каква съм, каква съм била винаги. Червена. Ранена. Но жива. Както показах преди няколко минути пред двора, пред Еванджелин. Изправям гръбнак и се взирам с цялата сила и обвинителност, които мога да си придам. Оглеждам го, търся пукнатини, които само аз мога да забележа. Сенки около очите, потрепващи ръце, толкова вдървена поза, че гръбнакът му може да се пречупи.