От спомена бузите ми пламват. Трябваше да продължа. Нямаше да ме спрат. Не можеха да ме спрат. Но се страхувах. Толкова близо до окопната линия осъзнах какво означаваше да вървя сама. Щях да съм загинала напразно. И все пак не мога да се отърся от срама от този избор. Тръгнах си и за пореден път изоставих брат си.
Бяха нужни седмици, докато всички се съберат отново. Фарли и нейните офицери пристигнаха последни. Мисля, че баща ѝ, полковникът, прекара всеки ден на отсъствието ѝ, като мереше с крачки мразовитите коридори на новата ни база.
Бароу поне извлича полза от затворничеството си. Смутът от наличието на такава пленница, да не споменаваме пък кипящия безпорядък в Корвиум, предизвика застой във всякакво придвижване на войски из Задушливите земи. Брат ми е в безопасност. Е, в безопасност дотолкова, доколкото може да бъде едно петнайсетгодишно момче с пушка и униформа. Със сигурност в по-голяма безопасност, отколкото Мер.
Не знам колко пъти съм гледала обръщението на крал Мейвън. Щом пристигнахме, Кал обсеби един кът от контролното помещение, за да го пуска отново и отново. Мисля, че първия път, когато го гледахме, никой от нас не смееше да диша. Всички се опасявахме от най-лошото. Мислехме, че всеки момент ще видим как обезглавяват Мер. Братята ѝ бяха извън себе си, бореха се със сълзите си, а Килорн дори не можеше да гледа, криейки лице в ръцете си. Мисля, че когато Мейвън заяви, че екзекуцията е твърде добра участ за нея, Брий едва не припадна от облекчение. Но Кал гледаше в оглушително мълчание, със съсредоточено сключени вежди. Дълбоко в себе си знаеше, както знаехме всички, че нещо много по-ужасно от смъртта очаква Мер Бароу.
Тя коленичи пред един Сребърен крал и не помръдна, докато той слагаше нашийник на гърлото ѝ. Не каза нищо, не направи нищо. Остави го да я нарече терористка и убийца пред очите на цялата ни страна. Част от мен иска тя да се беше озъбила, но знаех, че не може да покаже дори пръст извън границата на покорството. Просто гледаше на кръв всички около нея, очите ѝ сновяха напред-назад между Сребърните, стълпили се на платформата ѝ. Всички до един искаха да се доближат до нея. Ловци около трофейна плячка.
Въпреки короната Мейвън не изглеждаше особено много като крал. Уморен, може би отвратен, определено гневен. Вероятно защото момичето до него току-що беше убило майка му. Той дръпна нашийника на Мер, принуди я да влезе вътре. Тя успя да хвърли един последен поглед през рамо с широко разтворени и търсещи очи. Но едно ново дръпване я принуди да се обърне окончателно, и не сме виждали лицето ѝ оттогава.
Тя е там, а аз съм тук, гния, замръзвам, прекарвайки дните в поправяне на оборудване, по-старо от мен. Всичкото — пълна проклета развалина.
Открадвам си една последна минута в койката си, за да си помисля за брат ми: къде ли може да е, какво ли прави. Мори. Мой близнак единствено по външност. Беше момче с мек характер, тръгнало по суровите улици на Ню Таун, постоянно болно от дима на фабриките. Не искам да си представям какво е направило с него военното обучение. В зависимост от това кого питате, работниците технита бяха или твърде ценни, или прекалено слаби за армията. Докато Алената гвардия не започна да се меси, уби няколко Сребърни и принуди стария крал сам да предприеме известни действия. И двамата бяхме принудително взети на военна служба, макар да имахме работа. Макар да бяхме едва петнайсетгодишни. Проклетите Мерки, въведени от бащата на самия Кал, промениха всичко. Бяхме избрани, наредиха ни да бъдем войници, и ни отведоха от родителите ни.
Разделиха ни почти незабавно. Моето име беше в някакъв списък, а неговото — не. Някога бях благодарна, че именно мен изпратиха в Корос. Мори никога нямаше да оцелее в килиите. Сега ми се иска да можехме да си разменим местата. Той — свободен, а аз — на фронтовата линия. Но независимо колко пъти умолявам полковника да направим нов опит за освобождаване на Малкия легион, той винаги ме отпраща.
Така че със същия успех може да попитам отново.
Коланът за инструменти е позната тежест около хълбоците ми и подрънква глухо с всяка стъпка. Вървя устремено, достатъчно, за да накарам всекиго, опитал се да ме спре, да размисли. В по-голямата си част обаче коридорите са безлюдни. Наоколо няма никого, който да ме види как се промъквам тайно, гризейки хлебче. Сигурно още капитани и отрядите им са излезли да патрулират отново, обхождат Трайъл и границата. Мисля, че търсят Червени, онези, извадили достатъчно късмет да стигнат на север. Някои идват тук да се присъединят, но винаги са на възраст за военна служба или работници с умения, полезни на каузата. Не знам къде са изпратени семействата: сираците, вдовиците, вдовците. Онези, които само ще пречат.