Като мен. Но аз им се пречкам умишлено. Това е единственият начин да получа каквото и да било внимание.
Килерът за метли — искам да кажа кабинетът на полковника, е един етаж над спалните помещения. Не си правя труда да почукам, а вместо това пробвам дръжката на бравата. Тя се завърта с лекота и се отваря към мрачно, тясно помещение с бетонни стени, няколко заключени шкафа и бюро, зад което в момента седи някой.
— Оттатък в контролното помещение е — казва Фарли, без да вдига очи от книжата си. Ръцете ѝ са изцапани с мастило и дори по носа и под кръвясалите ѝ очи има размазани петна. Задълбочено разглежда нещо, което прилича на съобщения от Гвардията: шифровани съобщения и заповеди. От Командването, доколкото разбирам, като си спомням постоянното шушукане за горните нива на Алената гвардия. Никой не знае много за тях, най-малко пък аз. Никой не ми казва нищо, освен ако не попитам дузина пъти.
Намръщвам се при вида ѝ. Макар че масата скрива корема ѝ, състоянието ѝ е започнало да си личи. Лицето и пръстите на ръцете ѝ изглеждат подути. Да не споменаваме трите чинии, отрупани с остатъци от храна.
— Вероятно е добра идея да спиш от време на време, Фарли.
— Вероятно. — Изглежда подразнена от загрижеността ми.
Хубаво де, не ме слушай. С приглушена въздишка се отправям обратно към вратата и я оставям зад гърба си.
— Съобщи му, че Корвиум е на ръба — добавя Фарли със силен и рязък глас. Заповед, но и нещо друго.
Хвърлям поглед през рамо към нея с повдигната вежда:
— На ръба на какво?
— Има метежи, откъслечни доклади за Сребърни офицери, които изведнъж се оказват мъртви, а складовете за муниции са развили неприятния навик да експлодират. — Тя почти се усмихва при тези думи. Почти. Не съм я виждала да се усмихва, откакто Шейд Бароу умря.
— Звучи като дело на познати извършители. Алената гвардия в града ли е?
Най-накрая тя вдига поглед:
— Не и доколкото знаем.
— Тогава значи легионите минават на наша страна. — Надеждата припламва, остра и сурова, в гърдите ми. — Червените войници…
— Има хиляди, разквартирувани в Корвиум. А доста от тях са осъзнали, че съществено превъзхождат по численост Сребърните си офицери. В съотношение поне четири към едно.
Четири към едно. Изведнъж надеждата ми се усилва. Виждала съм с очите си какви са Сребърните и на какво са способни. Била съм техен затворник и техен противник, способна да се боря единствено благодарение на собственото си умение. Четирима Червени срещу един-единствен Сребърен все още е истинско самоубийство. Все още е откровена загуба. Но Фарли, изглежда, не е съгласна.
Тя долавя безпокойството ми и омеква, доколкото е по силите ѝ. Като бръснач, който се превръща в нож.
— Брат ти не е в града. Легионът на кинжала все още е зад позициите на Задушливите земи.
Заклещени между минно поле и горящ град. Фантастично.
— Не Мори е този, за когото се тревожа. — В момента. — Просто не разбирам как могат да очакват да превземат града. Може и да имат нужната численост, но Сребърните са… ами, те са си Сребърни. Няколко дузини магнитрони могат да убият стотици, без да мигнат.
Представям си мислено Корвиум. Виждала съм го само на кратки видеоматериали, откъслечни кадри, взети от емисии на Сребърните или кадри от репортажи, стигнали някак до Алената гвардия. Това е по-скоро крепост, отколкото град, ограден със стени от застрашителен черен камък, монолит, гледащ на север към голите опустошени земи на войната. Нещо у него ми напомня за мястото, което неохотно наричах „дом“ Ню Таун имаше собствени стени и безброй офицери, които надзираваха живота ни. Ние също наброявахме хиляди, но единствените ни бунтове се изразяваха в закъсняването за смяна или тайното измъкване навън след вечерния час. Не можеше да се направи нищо. Животът ни бе слаб и незначителен като дим.
Фарли насочва вниманието си обратно към работата:
— Просто му предай каквото казах. Той ще знае какво да прави.
Мога само да кимна, затваряйки вратата, докато тя неуспешно се опитва да скрие една прозявка.