Виждала съм битки между Сребърни преди. Представляват истински хаос.
Това е по-лошо.
Кал се хвърля напред, огньовете му се изстрелват, високи и горещи. Ледът е дебел, не толкова лесен за разтопяване и той сече парчета от най-близкия мост като дървар с верижен трион. Това го прави уязвим. Нападам първия езерняк, за да се доближа до него, и когато искрите ми улучват бронирания мъж, той пропада с въртене в тъмнината. Бързо е последван от друг, докато по кожата ми пропълзяват пурпурно-бели разклонени съскащи мълнии. Пушечната стрелба удавя всякакви заповеди, които някой евентуално е изкрещял. Фокусирам се върху себе си, върху Кал. Върху оцеляването ни. Фарли стои наблизо, държи пистолета плътно до себе си. Подобно на Кал тя ме кара да ѝ пазя гърба, защитавайки сляпото ѝ петно. Не трепва, докато стреля, и обсипва с куршуми най-близкия мост. Съсредоточава се върху леда, а не върху воините, които се втурват от снежната вихрушка. Ледът пука и се разцепва под берсерките, рухва в мрак.
Разнася се тътен на гръмотевица, той е все по-близо с всяка секунда. Мълнии от синьо-бяло електричество експлодират из облаците и падат с трясък около Корвиум. От кулите прицелът на Ела е смъртоносен и удря точно пред стените. Един мост от лед пада жертва на яростта ѝ, пропуквайки се на две, но израства отново, възстановява формата си във въздуха по волята на криещ се някъде замразител. Бомбърите правят същото, заличават гладки като стъкло ледени блокове с взривове на експлозивна мощ. Те просто се промъкват назад, притичват през друг вал. Зелена мълния изтрещяна някъде от лявата ми страна, когато Рейф извива камшиците си в бясно препускаща орда езерняци. Ударът му се среща с щит от вода, който поглъща електричеството, докато те настъпват. Водата обаче не спира куршумите. Фарли ги обсипва с пистолетна стрелба и поваля няколко Сребърни на място. Телата им се изплъзват в мрака.
Насочвам вниманието си към най-близкия мост с войници. Вместо върху леда се фокусирам върху фигурите, които се втурват от тъмнината. Синята им броня е плътна, люспеста, а с шлемовете си имат нечовешки вид. Това ги прави по-лесни за убиване. Подтикват се взаимно да вървят напред, напират към стените. Трепереща редица от безлики чудовища. Пурпурна мълния избухва от изкривените ми като хищни нокти пръсти и прелита, пронизва сърцата им, отскача от една броня към друга. Металът прегрява, сменя цвета си от синьо в червено, а мнозина падат от моста в агонията си. Заменят ги още изскачащи от бурята. Това е смъртоносен терен, торнадо на смъртта. Сълзите замръзват по бузите ми, когато загубвам броя на скелетите, които разкъсвам.
После градската стена се пропуква под краката ми, едната стена се плъзва и се отделя от другата. Разтърсващ удар преминава през костите ми. После още един. Пукнатината се разширява. Бързо избирам един край и отскачам към Кат, преди пукнатината да ме погълне цяла. През процепа се подават корени, извиващи се като червеи, дебели колкото ръката ми и нарастващи все повече. Разделят камъка като масивни пръсти и оставят тънки като паяжина пукнатини покрай краката ми, приличат на каменни мълнии. Стената поддава под напора.
Зелени пазители.
— Стената ще се разцепи — прошепва Кал. — Ще я пропукат и ще минат зад нас.
Стисвам юмрук.
— Освен ако? — Той просто се взира безизразно, объркан. — Трябва да има нещо, което можем да направим?
— Това е дело на бурята. Ако можем да се освободим от бурята, да получим видимост, можем да използваме обхвата си… — Докато говори, той подпалва корените, които сега пропълзяват по-близо. Пламъкът се втурва по дължината на растението и го овъглява. То просто израства отново. — Трябват ни вятърни тъкачи. Да отвеят облаците.
— Династия Ларис. Значи удържаме, докато пристигнат?
— Удържаме и се надяваме да са достатъчно.
— Добре. Колкото до това… — Кимвам към пролуката, която става все по-широка с всяка секунда. Скоро през нея ще нахлуе Сребърна армия. — Да им устроим експлозивно посрещане.
Кал кимва разбиращо.
— Бомбъри! — изревава той над виещия вятър и снега. — Слезте там и бъдете готови! — Посочва към улицата, която се спуска точно зад външната стена. Първото място, където ще ни настигнат езерняците.
Около дузина бомбъри го чуват и се подчиняват, отделят се от постовете си, за да слязат на улицата. Краката ми се задвижват сякаш по собствена мисъл с намерението да ги последват. Кал ме улавя за китката и едва не се подхлъзвам.
— Не съм казал ти да ходиш — изръмжава. — Не мърдай оттук.
Бързо отлепям пръстите му. Хватката е твърде стегната, тежка като окови. Дори в разгара на битката имам чувството, че съм запратена назад през времето към дворец, където бях затворничка.