— Кал, ще помогна на бомбърите да удържат. Мога да направя това. — Бронзовите му очи потрепват в тъмнината като червените пламъци на две ярки свещи. — Ако направят пробив в стената, ще бъдеш обкръжен. И тогава бурята ще е най-малката ни тревога.
Решението му е бързо — и глупаво.
— Добре. Ще дойда.
— Имат нужда от теб тук горе. — Допирам длан до гърдите му и го отблъсвам от себе си. — Фарли, Таунсенд, Акади — войниците имат нужда от генерали наблизо. Имат нужда от теб наблизо.
Ако не е битката, Кал би възразил. Само докосва леко ръката ми. Няма време за нищо. Особено когато съм права.
— Ще се справя — казвам му, докато отскачам, хлъзгайки се по замръзналите камъни. Бурята изяжда отговора му. Отделям няколко секунди да се тревожа за него, да се запитам дали е възможно да не се видим никога повече. Следващият миг заличава мисълта. Нямам време за нея. Трябва да остана съсредоточена. Трябва да остана жива.
Повдигам крака и се плъзгам надолу по стълбите: замръзналите перила се изплъзват през свитите пръсти на ръцете ми. На улицата, където вятъра го няма, въздухът е много по-топъл и локвите са изчезнали. Или са замръзнали, или водата е използвана горе за нападението над защитниците на стената на Корвиум.
Бомбърите застават с лице към пролуката в стената, разпростираща се все повече с всяка секунда. Горе на валовете тя се разширява до няколко фута, но тук е само няколко сантиметра и нараства. През камъка и под краката ми преминава ново разтърсване като експлозия или земетресение някъде навътре. Преглъщам с усилие и си представям силноръка от другата страна на стената с юмруци, сипещи удар след удар върху основите ни.
— Изчакайте с удара — казвам на бомбърите. Те очакват заповеди от мен, въпреки че не съм офицер. — Никакви експлозии, докато не стане ясно, че правят пробив. Не е нужно да им помагаме.
— Аз ще възпирам пробива с щита си, докато е възможно — казва един глас зад мен.
Рязко се обръщам и виждам Дейвидсън с лице, изцапано със сива кръв, която постепенно става черна. Изглежда блед под кръвта, зашеметен от нея.
— Господин премиер — промърморвам, свеждайки глава. Той отвръща след един дълъг миг. Замаян от битката. На бойното поле е толкова различно от стаята за военни съвети.
Вместо това насочвам електричеството си към нашите нападатели. Използвам корените като ориентир и изпращам мълния по цялата тъкан на растението, оставям я да се къдри и описва спирали по пътя на корена. Не виждам зеления пазител в далечния край, но го чувствам. Макар и притъпени от дебелия корен, искрите ми преминават през тялото му. През пукнатините в камъка отеква далечен писък, който някак успява да се чуе над хаоса над и около нас.
Зеленият пазител не е единственият Сребърен, способен да повали камък. Друг заема мястото му: силнорък, ако се съди от това как се разтърсва и напуква камъкът. Удар след удар карат ситни камъчета и прах да летят през разширяващата се пролука.
Дейвидсън стои от лявата ми страна, леко зяпнал. Вцепенен.
— Първа битка? — промърморвам, когато друг гръмък удар улучва целта си.
— Нищо подобно — казва той за моя изненада. — И аз бях войник някога. Казаха ми, че съм в някакъв ваш списък?
Дейн Дейвидсън. Името пърха в ума ми като пеперуда, която удря буйно с криле по пръчките на клетка от кости. Възкръсва в паметта ми, сякаш излизайки от калта бавно, с огромно усилие:
— Списъкът на Джулиан.
Той кимва:
— Умен човек е този Джакос. Свързва точки, които никой друг дори не вижда. Да, бях един от Червените в Норта, които трябваше да бъдат екзекутирани от техния легион. За престъпления на кръвта, а не на тялото. Когато избягах, офицерите така или иначе ме отбелязаха като мъртъв. За да не им се налага да дават обяснения за още един изчезнал престъпник. — Той облизва напуканите си от студа устни. — Избягах в Монтфорт, събирайки по пътя други като мен.
Нов пукот. Пролуката пред нас се разширява, докато чувствителността в пръстите на краката ми се връща. Размърдвам ги в ботушите си, подготвям се да се бия.
— Звучи познато.
Гласът на Дейвидсън набира сила и инерция, докато говори. Докато си спомня за какво се бием:
— Монтфорт беше в руини. Хиляда Сребърни, претендиращи за собствени корони, всяка планина — обявяваща себе си за отделно кралство, страната — обхваната от такова разцепление, че е неузнаваема. Само Червените останаха обединени. А Пламтящите бяха в сенките, в очакване да бъдат пуснати на свобода. Разделяй и владей, госпожице Бароу. Това е единственият начин да ги надвием.