Кралство Норта, Кралството на Пролома, Пиемонт, Езерните земи. Сребърните — нападащи се взаимно, препиращи се за все по-малки и по-малки късчета, докато ние чакаме да вземем всичко. Макар че Дейвидсън изглежда объркан, почти мога да усетя мириса на стоманата в костите му. Гений навярно и със сигурност опасен.
Силен порив на вятъра, който навява сняг към нас, ме кара да се опомня. Единственото, което трябва да ме интересува, е какво ще стане сега. Да оцелеем. Да победим.
Синкава енергия нахлува през разцепващата се стена, пулсира през широката трийсет сантиметра празнина. Дейвидсън крепи щита с изпъната ръка. Капка кръв се стича от брадичката му и от нея се вдига пара в студа.
Един силует от другата страна блъска по щита, юмруците му посипват свирепи удари по гънещото се поле. Друг силнорък се присъединява към него и се заема да разшири пролуката, като вместо това атакува камъка. Щитът расте заедно с техните усилия.
— Бъдете готови — казва Дейвидсън. — Когато разцепя щита, стреляйте с всичко, което имате.
Подчиняваме се и се подготвяме да нанесем удар.
— Три.
Пурпурни искри се усукват като паяжина между пръстите ми и се втъкават в пулсиращо кълбо от разрушителна светлина.
— Две.
Бомбърите се подреждат, застават на колене като снайперисти. Вместо пушки имат само пръстите и очите си.
— Едно.
С потрепване синият щит се разделя на две и блъсва двамата силноръки в стените с отвратителен пукот на кости. Стреляме през пролуката, моята мълния е ослепителен пламък. Осветява тъмнината оттатък и показва дузина войници берсерки, готови да се втурнат към пробива. Мнозина се свличат на колене, плюейки огън и кръв, когато бомбърите взривяват вътрешностите им. Преди някой да успее да се съвземе, Дейвидсън запечатва отново щита, уловил ответен залп от куршуми.
Изглежда изненадан от успеха ни.
На стената над нас в черната буря пращи огнено кълбо като факла на фона на неистинската нощ. Огънят на Кал се разпространява и връхлита като змия от пламък. Червената горещина превръща небето в ален ад.
Само стисвам юмрук и правя знак на Дейвидсън.
— Отново — казвам му.
Невъзможно е да се отбележи минаването на времето. Без слънцето нямам представа колко време прекарваме, мъчейки се да затворим пробива. Макар да отблъскваме нападението отново и отново, всеки опит разширява пролуката малко по малко. Сантиметри в замяна на километри, казвам си. На стената вълната от войници не е завзела валовете. Ледените мостове се появяват отново и ние продължаваме да ги събаряме. Няколко трупа се приземяват на улицата, където до тях не може да достигне дори лечител. Между ударите завличаме телата в страничните улички, за да не се виждат. Оглеждам всяко мъртво лице, затаявам дъх всеки път. Кал го няма, нито Фарли. Единственият, когото разпознавам, е Таунсенд с прекършен врат. Очаквам да ме залее вина или жал, но не чувствам нищо. Само знанието, че силноръките също са горе на стените и разкъсват нашите войници.
Щитът на Дейвидсън се простира през пролуката в стената, сега широка поне три метра, зейнала като каменни челюсти. В отворената паст лежат тела. Димящи трупове, повалени от мълния, или жестоко разкъсани от безмилостния поглед на някой бомбър. През потръпващото синьо поле в тъмнината се събират сенки, чакащи да се опитат отново да превземат стената ни. Чукове от вода и лед блъскат по способността на Дейвидсън. Писък на банши отеква с вибриране навсякъде по нея и дори ехото е болезнено за ушите ни. Дейвидсън трепва. Сега кръвта, зацапала лицето му, се смесва с пот, капеща по челото, носа и бузите. Наближава предела на възможностите си, а времето ни изтича.
— Някой да ми намери Рейф! — изкрещявам. — И Тайтън.
Един куриер се впуска в спринт в мига, щом думите излизат от устата ми, и затичва с подскоци по стъпалата да ги намери. Наблюдавам стената отгоре, търся познат силует.
Кал действа с безумен ритъм, съвършен като машина. Стъпка, обръщане, удар. Стъпка, обръщане, удар. Подобно на мен намира празно място, където оцеляването е единствената мисъл. При всяка пролука в настъпващата вълна от неприятели той прегрупира войниците си, насочва Червените навътре в техния огън или работи заедно с Акади и Лори, за да отстрани поредната мишена в тъмнината. Не мога да кажа колко души са мъртви.
Още един труп пада от валовете и се претъркулва. Хващам го за ръцете, за да го извлека, и едва тогава осъзнавам, че бронята му изобщо не е броня, а люспести късове подобна на камък плът, тлееща от горещината на гнева на огнен принц. Дръпвам се назад изненадана, сякаш съм се изгорила. Каменокож. Малкото дрехи по мъртвото му тяло са в синьо и сиво. Династия Макантос. Норта. Един от хората на Мейвън.