Преглъщам мъчително, осъзнавайки какво означава това. Частите на Мейвън са стигнали до стените. Вече не се бием само срещу езерняци. Ревяща ярост се надига в гърдите ми и почти ми се иска да можех сама да нахлуя през пробива. Да се втурна през всичко от другата страна. Да го открия. Да го убия между неговата и моята армия.
После трупът ме сграбчва.
Извива ръката ми и китката ми се счупва с остър звук. Изпищявам от внезапната болка, която се втурва нагоре по ръката ми.
Мълнията се раздипля от плътта ми, изтръгва се от мен като писък. Покрива тялото му с пурпурни искри и смъртоносна, танцуваща светлина. Но или подобната му на камък плът е твърде дебела, или решимостта му е твърде силна. Каменокожият не пуска, подобните му на щипци пръсти сега се мъчат да докопат врата ми. По гърба му избухват експлозии, дело на бомбъри. Късчета камък се отлющват от него като мъртва кожа и той надава вой. Хватката му само се затяга още повече с болката. Допускам грешката да се опитам да отместя ръцете му, сега сключени около гърлото ми. Каменистата му плът порязва кожата ми и между пръстите ми набъбва кръв, червена и гореща в замръзналия въздух.
Пред очите ми танцуват петна и аз пускам нова мълния, оставям я да се излее от агонията ми. Ударът го запраща далече от мен и го блъсва назад в една сграда. Той пада през нея с главата напред и тялото му увисва на улицата. Бомбърите го довършват, пробивайки с експлозия голата кожа на гърба му.
Дейвидсън стои треперещ, все още държи изтъняващия щит. Видя всичко, а не можеше да направи нищо, освен ако не искаше нахлуващата войска да ни прегази. Едно ъгълче на устата му потръпва, сякаш за да се извини, че е взел правилното решение.
— Още колко време можете да удържите? — питам, изричайки с усилие думите. Изплювам кръв на улицата.
Той стисва зъби:
— Малко.
Това не ми помага, идва ми да изсъскам.
— Минута? Две?
— Една — изрича той с усилие.
— Една ще свърши работа.
Взирам се настойчиво през щита, докато отслабва: яркият нюанс на синьото избледнява ведно с отслабващата сила на Дейвидсън. Заедно с него се проясняват и фигурите от другата страна. Синя броня и черна, прорязана с червено. Езерните земи и Норта. Никаква корона, никакъв крал. Само ударен отряд, изпратен да ни смаже. Мейвън няма да стъпи в Корвиум, освен ако градът не е под негов контрол. Докато онзи от братята Калоре, който е на стената, е готов да се бие до смърт, Мейвън не е толкова лекомислен, че да рискува живота си в битка. Знае, че неговата сила е отвъд бойните позиции, на трон, а не на бойно поле.
Рейф и Тайтън приближават от противоположни страни, след като са удържали своя участък от стената. Докато Рейф изглежда безупречно, с все още пригладена назад зелена коса, Тайтън е целият обагрен в кръв. Все сребърна. Не е ранен. Очите му блестят от странен гняв, пламтящо червен в светлината на пращящия огън над главите ни.
Забелязвам Дармиън заедно с доста други разрушители, до един надарени с неуязвима плът. Носят ужасяващи на вид брадви, остри като бръсначи. Добри за битка със силноръки. В близък бой те са най-добрият ни шанс.
— Подредете се — казва Тайтън, немногословен до крайност.
Следваме го, подреждайки се припряно в редици зад гърба на Дейвидсън. Докато се придвижваме, ръката му трепери: вече е на предела на силите си. Рейф застава от лявата ми страна, Тайтън — от дясната. Хвърлям поглед между тях, питам се дали би трябвало да кажа нещо. Мога да почувствам статичната енергия, която се излъчва от двамата, позната, но странна. Тяхното електричество, не моето.
В бурята синята гръмотевица продължава да бушува. Ела ни зарежда, а ние даваме сила на нейната мълния.
— Три — казва Дейвидсън.
Зелено от лявата ми страна, бяло — от дясната. Цветовете потрепват в периферното ми зрение, всяка искра е като едва доловим удар на сърцето.
— Две.
Отново си поемам дъх през зъби. Гърлото ме боли, натъртено от каменокожия. Но все още дишам.
— Едно.
Щитът отново рухва, оставя вътрешностите ни открити за прииждащата буря.
— ПРОБИВ! — отеква по протежение на валовете, докато войските насочват вниманието си към пролуката в стената. Сребърната армия отвръща подобаващо, втурвайки се към нас с оглушителен крясък. Зелена и пурпурна мълния разтърсва смъртоносния терен, подскачайки по първата вълна от войници. Движенията на Тайтън са като на човек, който мята стрелички: миниатюрните му като иглички мълнии избухват в ослепителни светкавици, които мятат Сребърните войски във въздуха. Мнозина са парализирани или се гърчат от спазми. Той няма милост.